Умишлено зави наляво, за да избегне главната улица. Малко след това прекоси моста, от който започваше градчето. Не бе преминала и една пресечка, когато силен звук на автомобилен клаксон я накара да скочи върху спирачките. От ъгъла профуча джип, без изобщо да се съобрази със знака „стоп“. Беше един от джиповете на Картър Ламбърт. Но това, което привлече вниманието й, беше шофьорът. Мъж на средна възраст, когото никога преди не бе виждала. Главата му се подаваше от спуснатото стъкло. Ким потрепери от сблъсъка с очите му — почти нечовешки, бледозелени и студено неподвижни. Изражението на лицето му изобщо не се промени, сякаш нищо не се бе случило.
Ким преодоля вцепенението си и продължи напред. Местният участък на полицията се помещаваше в сградата на градския съд на около две преки от „Джаксън авеню“. Паркира и си пое дълбоко дъх, преди да излезе от колата. Заключвайки я, видя жена, която не беше срещана поне от десет години.
— Лельо Вили! — извика й.
Сякаш за тези години старицата изобщо не се бе променила. Помнеше я все същата още от детството си.
— Здравей, как си, лельо? — подаде й ръка, за да усети болезненото ръкостискане с една от най-силните жени, които познаваше.
Вили носеше мъжка червена риза и сини дънки. Бялата й коса, заплетена на плитка, почти достигаше до кръста й.
Ноктите на ръцете й бяха покрити с крещящ розов лак. Макар че в нея имаше някакъв женски чар, за Ким тя си оставаше една „мъжка“ жена.
Леля Вили вдигна към нея чистите си зеленикави очи и промърмори:
— Ти не си ли момичето на Клейтън? Как ти беше името? Кимбърли, нали?
— Точно така. Само че сега фамилията ми е Танас. Мислех, че вече си ме забравила.
— О, какво говориш, как бих могла да забравя лицето на такова хубаво дете!
С леля Вили всъщност не бяха роднини. Някак си с течение на времето Уилма Нилсен се бе превърнала в „леля Вили“ за голяма част от населението в малкия град.
— Скъпа, жалко, че си идваш по такава причина. Зная колко си близка с Трент и Деидре. Истински съжалявам!
Ким сведе глава. Мразеше някой да й изказва съболезнования или съчувствие. Очите й винаги се пълнеха със сълзи.
— Аз също съжалявам.
— Е, добре, трябва да тръгвам. Отивам да половя риба долу на реката. Ще се видим утре, скъпа.
— До скоро, лельо.
Леля Вили нахлупи на главата си една спортна шапка, вдигна чантата с рибарските си принадлежности и закрачи по пътеката. Макар да изглеждаше доста ексцентрично за своите петдесет години, беше доста жизнена и енергична.
Ким усети, че някой я наблюдаваше. Обърна се и очите й се срещнаха с тези на един полицай от участъка. Отвори вратата и влезе в малка приемна. Посрещна я мъж с неприятно излъчване и телосложение на културист, който й напомни за онези безмозъчни типове, които играеха бодигардове или убийци по филмите. Неочаквано той се усмихна и усмивката промени лицето му.
— Здравейте. Аз съм полицай Люис, мога ли да ви помогна?
— Да. Чудех се дали шерифът е тук.
Мъжът погледна към вратата вдясно.
— Не съм сигурен. И аз току-що пристигнах.
Влезе красива млада брюнетка.
— А, това е Мелиса, тя ще ви помогне.
Без дори да се сбогува, Люис се обърна и излезе от стаята.
Жената седна зад бюрото и пусна дежурната си секретарска усмивка. След това си запали цигара и издиша дим, колкото комин на малка фабрика.
Ким зърна името й върху табелката на сакото й: Мелиса Адамс. „Откъде ми е познато това лице?“
— Ти не се ли казваше Мелиса Джонсън по-рано?
— Сети се най-после, по дяволите! — засмя се брюнетката.
— Е, трябваше ми малко време. Не съм те виждала от ученичка, а тогава косата ти беше на плитки. Няма да забравя в какво се забъркахме през онова лято…
Ким млъкна, като си спомни как приятелството им се бе прекъснало след смъртта на баща й. „Какъв ли по-различен живот щях да имам, ако той не беше убит?“
— Добре… опита се да имитира усмивка, — а откъде дойде фамилията ти, не си спомням мъж на име Адамс.
— Няма как да го познаваш. Кърт се премести тук преди девет години, за да открие зъболекарски кабинет.
— О, не понасям зъболекари.
— Е, той оставя всичките си игли и свредла в кабинета си и не ми прави особено впечатление.
Мелиса млъкна и лицето й помръкна.
— Кими, искам да ти кажа, че много съжалявам за Трент. А и на всички тук също много им липсва…
— Благодаря ти… — Ким избягна очите й и отклони погледа си върху картината на другата стена. — Всъщност, затова съм дошла. Искам да говоря с шерифа. Да знаеш дали е тук?