Вон се облегна о рамката на вратата.
— Изглежда, че не харесваш Кайл?
— Не, и чувствата ни са взаимни.
— Защо?
Мелиса му хвърли скептичен поглед.
— Ти сляп ли си, че не си забелязал?
— Да забележа какво?
— Кайл е едно гадно копеле.
— А, това ли било. Следващият път, като го срещна, ще бъда малко по-наблюдателен. Ще бъдеш ли така добра да ми донесеш кафето в офиса?
— Щом стане готово, с удоволствие, шерифе.
Мелиса седна, запали си цигара и започна да преглежда сутрешната поща. Смятайки, че разговорът им е приключил, Вон влезе в кабинета си.
— Вон…
Той се обърна озадачен. Не му хареса сластната й усмивка.
— Скъпи, обожавам те, когато си с дънки. Моля те, снимай това дупе. Ще си го закача на стената вкъщи и ще си го гледам.
— Господи, Мел, кълна се, понякога така говориш, че се чудя как Кърт все още е женен за теб?
Усмивката й се разшири.
— За съжаление, сигурно никога няма да разбереш, нали?
Очите й се извъртяха, изразявайки невинност.
— Аз съм само една скучаеща женичка.
— Е, добре. Ако не беше толкова добра секретарка, веднага щях да те уволня за…
— Акт на сексуално насилие? — услужливо му подсказа Мелиса.
— Мислех да кажа неподчинение, но и това ще свърши работа.
— Е, за да запазя работата си, сигурно ще трябва да работя още по-добре?
— Това вече е приказка, Мел — отвърна Вон и влезе в офиса си.
Не му беше до лекомислените закачки на Мелиса. Имаше толкова други проблеми. Секретарката му си вършеше прекрасно работата и направо си заслужаваше още една заплата. Но не смяташе никога да й каже това, защото тя веднага щеше да си я поиска.
Точно в единадесет пристигна специалният агент Стоун от ФБР. Мелиса го посрещна, а после ги остави само двамата в кабинета.
Стоун беше млад мъж, на не повече от 35 години. Имаше черна къдрава коса и широко открито чело. Очите му бяха големи, чисти и гледаха приятелски. Беше висок и добре сложен физически.
— Добър ден, как сте, господин специален агент?
— Благодаря, добре. Моля, наричайте ме само Стоун. Всички други го правят.
— Добре, заповядайте, седнете. Откъде ще започнем?
— Благодаря. Първо искам да науча има ли нещо ново по случая?
Докато обсъдят делото и оформят необходимите документи, бе станало един часа. Разделиха се. Стоун тръгна към хотела, а Вон — към къщата на Вивиан Фарис. Паркира колата и поговори няколко минути с Марти Люис, който бе сменил Рей рано сутринта. И двамата не бяха видели нещо подозрително.
Приближи се до входната врата и натисна звънеца. После бръкна и извади от джоба си пакетче дъвка. Чувстваше, че скоро ще му се допуши, а не искаше да влиза с цигара в уста. Готвеше се отново да позвъни, когато Черъти се появи от задния двор, високо вдигнала пухкавата си опашка. Тя вторачи в него златистите си очи, като явно недоумяваше защо не я пускат вътре.
— Съжалявам, маце, но и аз не живея тук. И на мен някой трябва да ми отвори.
— Мяу — у…
— Добре де, виждам, че и ти си нетърпелива.
Вон заобиколи отстрани, където бяха прозорците на кухнята, с надеждата да забележи някакво движение. Позвъни отново и, като не получи отговор, почука по вратата. Отначало плахо, а после по-силно.
Най-накрая Ким рязко отвори и той едва не си глътна дъвката. Черъти използва момента да се шмугне през краката му и да изчезне навътре в къщата.
Вон стоеше, гледаше и не можеше да повярва, че това е същата жена. Тя изглеждаше толкова секси, все едно, че искаше да го прелъсти още от входа. Златисторусата й коса свободно падаше по раменете й. Големите й сини очи все още бяха замъглени от съня. Красивата й ключица се откриваше от деколтето на твърде широката блуза, вероятно принадлежаща на леля й. Откритието, че не носи нищо под нея, за миг го остави безмълвен.
— Събуди ме, шерифе! Какво толкова спешно има? Гласът й все още бе сънлив, а тонът — обвинителен.
Ким отстъпи назад и отвори по-широко вратата.
— Заповядай, чувствай се като у дома си.
Вон отвори уста за някакво извинение, но тя махна с ръка, за да го спре.
— Шшт. Нито дума, преди да се облека и изпия кафето си.
— Разбира се — измънка Вон й се отпусна на дивана.
Оттук можеше да я наблюдава как се изкачва по стълбата към горния етаж. Имаше прекрасни крака — елегантно издължени и с приятен слънчев загар.
Когато чу вратата на стаята й да се затваря, пое си дълбоко дъх. Едва сега разбра, че бе бил под върховно напрежение. „Може би постъпих глупаво, като я накарах да остане, докато трае разследването…“ Вече започваше да се обърква. Тази жена го привличаше, а това никак не му помагаше.
След няколко минути Ким се появи отново. Явно, че не си бе донесла много дрехи, защото бе облечена със същата червена блуза и избелели дънки. Докато слизаше по стълбите, напразно се опитваше да оправи деколтето си, но винаги едното й рамо се откриваше предизвикателно. Спря се за момент пред огледалото, за да среше с четка разрошената си коса.