„Дяволски е привлекателна!“ — мислеше си Вон.
— Имаш ли нещо против, ако говорим в кухнята?
— Не, изобщо.
Той се изправи, за да я последва. Избягваше да поглежда елегантното полюшване на бедрата й.
— Вземи си стол.
— Благодаря.
Ким се движеше безшумно из кухнята, докато зареждаше кафе машината. Макар че кафето на леля й не беше лошо, вече чувстваше липсата на чаша „Старбък“. То бе станало част от ежедневието й в Сиатъл.
Трябваше да обърне внимание и на прегладнялата Черъти, която танцуваше около хладилника. Постави й достатъчно храна и седна срещу Гарет. Потърка леко с длан очите си, които все още бяха замъглени.
— Извини ме, може да изглеждам малко странно, но успях да заспя едва към осем часа тази сутрин.
— Трябва да се научиш да ми вярваш, в противен случай можеш да се разболееш.
Ким реши да остави думите му без отговор. Вон искаше от нея да му вярва и да рискува живота си. Това вече беше прекалено. Нямаше мъж на този свят, на когото можеше да вярва толкова много.
Кафе-машината засъска и тя се изправи, за да напълни чашата си.
— Кафе, шерифе?
— Не, благодаря, вече изпих достатъчно. Мисля, че се разбрахме да не ме наричаш „шерифе“.
— Извинявай, забравих. Изглежда още не съм се събудила… Искаш ли нещо друго?
Вон се поколеба за момент.
— Ако имаш нещо студено и безалкохолно?
Ким отвори хладилника и се зарови в дълбините му.
— За съжаление, има само кутия портокалов сок.
— Чудесно!
Наля му една чаша и отново седна срещу него.
— И така, шерифе…
— Хей…
— И така, Вон — тя кимна с глава, за да приеме възражението му, — какво те води насам?
— Ами, започвам с това, че при мен днес сутринта дойде човек от ФБР. Получих допълнителна информация и бих искал да обсъдим с теб как вероятно изглежда убиецът. Аз ще ти кажа това, което знам. Слушай ме внимателно, защото може нещо да ти хрумне. Трябва да има връзка между Кендис, Трент и… теб. Нещо, по което избира жертвите си. Какво ще кажеш?
Ким отпиваше бавно от горещото кафе.
— Окей, не знам какво ще излезе, но ще опитам. Гласът й все още бе малко дрезгав, но и много възбуждащ.
— Добре, вероятният портрет е съставен от ФБР и се базира на информацията, събрана от двете убийства. Човекът, когото търсим, е бял мъж на около 25–30 години.
Вон замълча и отпи глътка от сока си. „Господи, това ще е по-трудно, отколкото си мислех.“
— Стоун ми каза, че явно е много добре организиран и педантичен. Също така предполага се, че е женен или има постоянна приятелка. Въпреки това, той е бисексуален. Направо казано, това е мъж, за когото никой не подозира, че е убиец. Слушаш ли ме още?
— Да, но едва ли познавам такъв човек… — Ким го прониза с поглед. — Кажи ми само, как могат да узнаят тези неща?
— Кои неща?
— Ами всичко — на колко години е, че е организиран, че е бисексуален?
— Много неща са взети от статистиката, а и от предишния опит.
— А другите?
— Ами, предполагам от конкретния случай.
— Какви ги говориш! Как могат да разберат, че е бисексуален?
Очите й се разшириха от ужас, когато сама се досети за отговора.
— Боже Господи! Нима Трент е бил изнасилен? Само това е, няма друг начин да са разбрали, нали?
Вон кимна, но избягна срещата с очите й.
— Да, така е.
— Господи! Каква гадост!
Пръстите й стискаха толкова силно чашата, че ставите й бяха започнали да побеляват.
— Права си, отвратително е. Опитах се да ти го спестя.
Вон преглътна остатъка от портокаловия сок, но неприятният вкус в устата му си остана.
Настъпи мълчание. Ким стана и си наля още кафе. Лицето й беше изопнато от напрежение.
— Искам да знам всичко, засягащо смъртта на Трент. Моля те!
— Не мисля, че това е добра идея, Ким.
— Върви по дяволите с твоите идеи, шерифе! — гласът й се извиси, но тя успя да се овладее. — Извинявай, Вон… Искам да знам само начина му на действие. Искам да знам… какво е замислил за мен. Моля те, кажи ми!
V
Вон скришом я съзерцаваше. Едно красиво рамо отново се опитваше да се покаже от деколтето на блузата й. Беше наклонила леко глава на една страна и чакаше неговия отговор.
Късното следобедно слънце намери начин да проникне през прозореца на кухнята и да оцвети русата й коса в златисти багри. В очите й имаше решителност. Някъде в дълбините им сигурно се таеше скрит ужас, но непоколебимостта вземаше връх.