Ким пресуши чашата си с кафе. Спомни си, че бе чула нещо за положението на тялото на Трент. Беше отвратително. Убиецът се гавреше с жертвите си. Поколеба се, дали да попита за повече подробности.
— Вон… когато открихте трупа на Трент, той не бе просто захвърлен, нали?
— Не, тялото му беше нагласено, а не само захвърлено.
Това вече бе публична тайна. Три момчета бяха открили случайно трупа. След като бе преминал първоначалният им шок от уплахата, те изглежда се гордееха от вниманието, с което всички ги обграждаха.
— Защо ли го е направил? — това бе по-скоро риторичен въпрос.
— Ами, както ти казах, изглежда, че това е част от ритуала. Всички тези детайли — обръснати глави, връзване на китките, нагласянето на труповете като за погребение, вероятно са плод на неговата фантазия. Ръцете са скръстени на гърдите, а в тях е поставено оръжието, с което ги е убил. Едва ли не този човек ни казва, че те сами са виновни за смъртта си. Стоун дори смята, че убиецът им устройва символично погребение. — Вон стисна юмруци. — Мога да се закълна, че убитите не са случайно подбрани. Има нещо, което свързва Кендис, Трент и… теб. Само не мога да проумея, какво може да е то. В апартамента на Кендис не са открити стихове, но тези, изпратени до братовчед ти, са заплашителни и споменават за някакво отмъщение. Имаш ли врагове, някой, когото си засегнала?
Ким се замисли за момент.
— Не, не мога да си спомня.
— Имали за теб някакъв смисъл изречението „Часовникът удари един часа?“
— Не, защо питаш?
— Времето, по което са извършени убийствата. Рано сутринта, в интервала от един до два часа. Изглежда и това е част от ритуала.
— Господи, всичко е толкова объркано!
Разказът на Вон я изнервяше и тя се обърна с гръб към него.
— Имате ли поне заподозрян, градчето е толкова малко?
Беше му задала този въпрос и преди два дни, но сега го оповести с надеждата, че ще получи друг отговор. Гарет сви рамене.
— Досега имаме само предполагаемия портрет и…
— И какво?
— И теб…
Макар че отговорът му бе откровен и различен от предишния, от това не й стана по-добре…
Слънчевата светлина, прецедена през върховете на боровете, нахлуваше с ослепителен блясък през предното стъкло. Макар и с тъмни очила, Лиз премижаваше, за да вижда по-добре тесния планински път. Пътуването вече й омръзваше, затова даде повече газ на тромавия микробус. Опита се да включи климатика, но нищо не се получи. „Защо не го поправих, докато бях в Сиатъл? По дяволите, от тази юлска жега можеш спокойно да се стопиш! Е, може и да е за добро.“ Отдавна се опитваше с помощта на диети да се отърве от излишните 7–8 килограма. Отвори страничното стъкло и го обърна, за да може да влиза колкото се може повече въздух. Уви, нямаше ефект — дори вятърът бе горещ, все едно, че идваше от фурна. „Кой бе казал, че нагоре в планината е по-хладно?“
Тази сутрин си бе избрала да облече блуза с дълъг ръкав и широка свободна пола. Тези дрехи се оказаха неподходящи, защото бяха от синтетичен материал и сякаш усилваха горещината. Съжали, че не бе облякла бялата си памучна риза с късите ръкави. Течението рошеше тъмната й коса. Вдишваше дълбоко аромата на борова смола и горски цветя.
Мислите й се насочиха към града, където отиваше. „Лилоут Крийк. Дали убиецът е все още там? Или съм се излъгала.“
На няколко пъти бе спирала, за да си почине и решаваше да се върне обратно. Но всеки път някакъв непреодолим импулс я тласкаше да продължи напред. „Какъв ли е човекът, убиващ толкова безскрупулно? Маниак или психопат? Някой толкова извратен, че човешката му същност е затисната под тежестта на злобата и омразата. Господи, не ми се мисли повече за това… Колко ли ми остава до Лилоут Крийк?“
Пътят от Сиатъл дотук й се стори безкраен, а и никъде не срещна километричен указател. Една от любимите й песни зазвуча по радиото и Лиз се пресегна да го усили. Както си тананикаше, осъзна, че навлиза прекалено бързо в един остър завой. Справи се с него, но с ужас видя, че огромна мечка прегражда пътя й. Изпищя и натисна рязко спирачките. В следващия миг си отдъхна облекчено. Мечката бе само доста реалистична рисунка, а до нея се мъдреше приветствието: „Добре дошли в Лилоут Крийк.“
— Господи, какви идиоти, изкараха ми акъла!
Поуспокои се като разбра, че най-после бе пристигнала. Хвърли още един презрителен поглед на планинската гризли, спря радиото и продължи да шофира по-бавно.
— Окей, Лиз, ето че пристигна. А сега накъде?
Скоро пресече мост, под който течеше малък поток, вероятно носещ същото име като града. Все още нямаше никакви знаци за хотел или ресторант. За сметка на това пък, имаше плакат с реклама на летен фестивал, започващ след близо месец — на 22 август. „Дано градчето може да празнува спокойно до тогава.“