— Имаш късмет, върна се преди малко.
Изведнъж вратата до тях се отвори. Мъжът, който влезе, се отправи към другия ъгъл, където стоеше кафе машината. Тялото на Ким се вцепени за миг. Само чуваше ритъма на сърцето си. Той сякаш беше излязъл от онези филми за Дивия Запад, където шерифът нахълтва в кръчмата с револвер в ръка и поставя белезниците на мошениците на мястото им. Излъчваше самоувереност, под която сигурно не можеше да се проникне. И макар че беше един от най-привлекателните мъже, които Ким някога бе срещала, от опит знаеше, че типове с подобна външност са арогантни егоисти. Не ги понасяше.
Неволно си спомни кога за първи път бе срещнала такъв. На шестнадесет години се бе влюбила в осемнадесетгодишния Грейдж Лингън. Полъгана от красивата му външност, бе изпитала едно от най-големите си унижения. Стомахът й се сви на топка при този спомен от училищните години.
— Шерифе — обади се Мелиса. — Кимбърли Лейтън е тук, за да говори с теб.
— Танас! — остро я прекъсна Ким. — След това смекчи гласа си. — Извинявай. Фамилията ми е Танас.
— Кимбърли Танас. — Мелиса нарочно наблегна на фамилията й — това е шериф Гарет.
Ким бе успяла да си изработи защита срещу мъже като Грейдж, която сега й влезе в работа. За нея нямаха значение чудесната му фигура, широките му рамене, едрите бицепси или чудесните му здрави зъби, които проблеснаха, когато се усмихна.
— Госпожо Танас, приятно ми е да се запознаем.
Протегна й ръка и Ким се видя принудена да я стисне.
— Шерифе, може ли да говоря насаме с вас? — попита хладно.
— Разбира се, заповядайте, седнете — посочи й стола срещу бюрото.
Гарет носеше униформата, сякаш беше роден в нея.
— Какво мога да сторя за вас? — кръстоса ръце зад тила си.
— Искам да зная, какво точно правите след убийството на братовчед ми Трент.
Думите й прозвучаха остро и Ким вече съжаляваше за това. Макар че не харесваше Гарет, доброто възпитание изискваше да бъде по-учтива.
Той втренчи в нея странните си златисти очи.
— Искате какво…
Гласът му замлъкна неочаквано. Настъпи неловко мълчание, което Ким не се реши да наруши.
— Искам да ви уверя, Кимбърли, че всичко, което може да се направи, е било направено.
— Не ми говорете заучени фрази, шерифе! Кажете ми какво е било направено? Имаше ли заподозрени или очевидци.
— Госпожо Танас, чувствам се обиден от вашето отношение. Мисля, че съм способен да водя следствието по едно убийство. Искам да ви кажа, че аз и моите хора сме готови и на невъзможното, само да открием убиеца. Няма защо да се напрягате и тревожите толкова.
Отговорът му прозвуча като обявяване на словесна война. Ким чувстваше, че губи контрол, и че скоро ще избухне. Инстинктът й подсказваше, че това няма да й донесе нищо. Опита се да изобрази нещо като усмивка.
— Шерифе, моята загриженост е, да не остане по-дълго време на свобода един убиец, поради…
Малко й оставаше да му каже „поради бездействието на силите на реда“. Това едва ли би допаднало на Гарет.
— … поради липса на разбиране между хората от Лилоут Крийк и полицейския участък. Ако желаете, ще ви дам и пример.
— Какво, да не искате да кажете, че има и друго убийство?
— Да, господин шериф. Това на баща ми преди седемнадесет години.
Гарет не отговори веднага, а поклати глава и я погледна с изучаващ поглед.
— Кимбърли Клейтън… спомням си много добре това име.
Ким потрепери леко. „Какво си е спомнил. Кой е всъщност той?“
— Радвам се, че ви поразмърдах паметта — подхвърли саркастично. — Сега ще отговорите ли на въпросите ми, защото не искам да отнемам от безценното ви време. Ако не можете, ще проверявам периодично, дали гледате на делото по убийството като на ваша основна задача.
„Нахалството на тази жена е невероятно.“ Гарет прочисти гърлото си. Вече съжаляваше, че не бе послушал инстинкта си. Отначало бе изпитал симпатия към нея. Тя носеше тясна черна пола и черни обувки с високи токчета. Под свободната й червена блуза напираше чудесният й бюст. Притежаваше излъчване на жена, която открито заявява, че иска да бъде приемана сериозно, и явно беше от този тип жени, които постоянно доказват, че могат да вършат всичката мъжка работа. Гарет познаваше добре тези жени.
Отново погледна очите й, а после елегантните й крака, обути в черен чорапогащник. „И по дяволите, аз съм само един глупак! Добре, че е омъжена“ — помисли си.
— Вижте, госпожо, това, което мога да ви съобщя, е, че моите хора говориха с вашите съседи. Никой нищо не е видял. Затова няма заподозрян в момента.