— С други думи, нямате нищо.
— Е, знаем малко повече, отколкото преди няколко дни, но все още нямаме следа или очевидец.
— Окей. — Ким рязко се изправи. — Благодаря ви, че ми отделихте време, шериф Гарет. Ще ви се обадя отново… в скоро време.
На шерифа му бе омръзнал саркастичният й тон, затова този път не си премълча.
— Ще ви дам един добър съвет. Следващият път, ако искате да говорите с мен, направете го по телефона.
— Не съм си и помислила друго, шерифе.
— Чудесно. Не искам този град да страда от още едно убийство. Заслужено или не…
Ким го стрелна със студен поглед.
— Това заплаха ли е?
— Довиждане, Кимбърли — процеди той през зъби.
Ким излезе от участъка и скоро шофираше към къщата на леля си, разположена на хълма над градчето. Ръцете й още трепереха от яд. Знаеше, че се бе държала доста грубо, но това бе единствената форма на самозащита срещу мъже като Гарет. Пред такива типове често изпускаше контрола над нервите си. За нейно съжаление, такъв бе се оказал и съпругът на братовчедката й, Кайл Уорд. Дори в присъствието на Деидре, не криеха взаимната си неприязън. Но през последните дни Ким бе променила малко мнението си за него. Кайл беше поел отговорност, може би за пръв път в живота си, и бе организирал всичко необходимо за погребението на Трент. Леля й не би могла да се справи сама.
Кайл бе успял да развие собствен бизнес с мъжко облекло, а това в такова малко градче беше истински успех.
Ким също търгуваше с облекло и имаше неголям бутик в Сиатъл. В момента той й носеше повече проблеми, защото нейната съдружничка Кати бе заминала на почивка в Калифорния. Загуби цял ден, докато успее да я открие. Заедно взеха решение да затворят магазина за няколко дни, което в разгара на туристическия сезон си беше чиста загуба. Добре, че Кати се бе съгласила да прекъсне отпуската си и да се върне в Сиатъл.
Кимбърли зави към къщата на Вивиан Фарис и паркира до стария гараж. Това място сякаш не се променяше с времето — всичко си беше по старо му. „Още една къща, пълна с болезнени спомени!“ Защо не можеше да премести всичките си роднини в друг град. Някой наблизо до Сиатъл, някой друг град, който не се казваше Лилоут Крийк.
Нощта премина мъчително бавно. Погребалната служба и самото погребение — още по-бавно. „Господи, горкият Трент!“ Миризмата на прясна пръст завладяваше изцяло сетивата й. Ким се опита да я изолира като се концентрира върху аромата на мокри борови иглички. Застанала на ръба на пресния гроб, чувстваше как не издържа и започва да ридае. „Не, аз няма да плача отново. Не и пред толкова много хора!“ С крайчеца на подутите си очи забеляза свако си Джейк, който се беше отделил от всички. Изненада се, че той е тук, защото отношенията между него и семейството му бяха определено лоши.
Братовчедката й Деидре се придвижи напред, подкрепяйки с ръка майка си. И двете сложиха цветя върху ковчега. Ким си помисли, че и нейната собствена майка от уважение би трябвало да дойде на погребението. Но тя, след като се бе омъжила повторно, се бе преселила да живее в Австралия. Вчера бе пристигнала съболезнователната й телеграма.
Силен, сърцераздирателен плач отекна в мъгливото утро. Кимбърли пристъпи с намерение да подкрепи леля си, но усети, че някой леко я оттласна встрани. Свако й Джейк прегърна бившата си съпруга. Това беше първата им среща от може би пет години раздяла. Ким сведе глава. Мъката и разочарованието я смазваха и се чувстваше напълно обезличена.
Тежестта лежеше върху сърцето й като камък. Потърси с поглед нещо, което да я откъсне поне за момент от нещастието. Опита да се концентрира върху капчиците роса по тревата. През нощта беше валяло. Тъмна завеса от облаци все още прикриваше лятното небе. Няколко слънчеви лъчи се показаха и локвичките заблестяха с всички цветове на дъгата. Тази проста красота я накара да се почувства по-добре.
Беше неин ред да се прости с Трент. „Господи, как мразя погребенията!“ С усилие на волята пристъпи и постави карамфили върху ковчега му. Братовчед и обичаше карамфили. Глупаво бе да се каже това за един мъж, но си беше истина. Трент никога не го бе признавал, но всички знаеха. Това бяха цветята, които той подаряваше, и които очевидно го правеха щастлив.
Когато завършваше училище Ким бе получила от него огромен букет червени карамфили. Усмихна се през сълзи, когато си спомни за това.
— Сбогом, Трент, благодаря ти за всичко… — прошепна.
Онемя, след като се чу да изрича тези думи. Безвъзвратно бяха отминали безгрижните дни на детството им, когато тя, Трент и Деидре не се разделяха. Всичко бе свършило след смъртта на баща й. Майка й, ужасена, бе събрала най-необходимото и двете бяха заминали за Сиатъл. Потънала в спомена си, Ким не бе забелязала, че задържа процесията. Някой леко я докосна и тя се отстрани. Заедно с Деидре и майка й тръгнаха бавно към редицата паркирани автомобили. Свако й Джейк вече потегляше със своята кола.