Слънцето най-после проби сивите облаци и плисна ярка светлина. Червеникава катеричка направи няколко изумителни скока върху боровете. Погребението завършваше и хората си тръгваха на групи, като говореха помежду си. „Животът продължава“ — помисли си Кимбърли.
— Мисис Фарис!
Шерифът Гарет се приближаваше с бързи стъпки. Макар че днес той изглеждаше по-различно, за Ким това нямаше особено значение. Не носеше униформа, а елегантен сив костюм и черна риза. Русата му коса, малко по-дълга от обичайното за полицай, бе грижливо сресана. Лицето му излъчваше същото самочувствие, както при първата им среща. Ким дори се запита, защо ли е останал в Лилоут Крийк. С такава външност лесно би направил кариера и в далеч по-голям град.
— Мисис Фарис… — Шерифът застана на няколко крачки от тях. — Няма да мога да дойда до вашата къща, затова реших сега да изкажа съболезнованията си.
Кимбърли с изненада откри, че очите му бяха зачервени и помръкнали от скръб. Явно се бе познавал добре с Трент, но братовчед й никога не й бе споменавал за него. Даже фамилията му не й говореше нищо.
Вивиан хвана ръката му.
— Благодаря ти, Вон, благодаря, момчето ми — погледна го втренчено, без да пуска дланта му. — Но най-доброто, което можеш да сториш, е да откриеш убиеца на Трент. Няма да умра спокойна, ако не го направиш. Моля те!
„Вон?“ Малкото му име й звучеше някак познато. Гарет прегърна леко леля й.
— Не се безпокой, ще направя всичко необходимо.
Вивиан кимна и се опита да се усмихне.
— Е, хайде, деца, трябва да се прибираме.
Ким й помогна да седне на задната седалка, след това заобиколи от другата страна на колата. Гарет вече й беше отворил вратата и я гледаше с пронизващите си златисти очи.
— Радвам се да те видя отново, Кимбърли Танас.
Само те двамата знаеха колко саркастична е тази любезност. Ким му отвърна със студена усмивка и тръшна вратата под носа му.
— Ди, можем да тръгваме.
Деидре потегли и, когато излизаха вече от гробището, Ким се обърна още един път, за да погледне мъжа в сив костюм. „Откъде ми е познато това име?“ Изведнъж си спомни. „Та нали имахме Вон Гарет в училище.“ Той беше едно от осиновените деца на Ана Ървинг. Но тогава Вон бе слабо, жилаво момченце с късо подстригана коса и с кожено яке, за което всички знаеха, че е крадено. Ким би се обзаложила, че му е отредено по-голямата част от живота си да прекара зад решетките. „Нима е възможно да настъпи толкова голяма промяна с него. Но все пак, колко хора с името Вон Гарет може да има в градче с размерите на Лилоут Крийк.“
Скоро Кимбърли отклони вниманието си от темата „шерифа Гарет“, защото обмисляше как да си убие времето, което оставаше до нейното заминаване. Престоят й в този град й се отразяваше отвратително.
Надяваше се Деидре да е преодоляла депресията и да започне да се успокоява. Тя беше най-слаба психически и като деца с Трент винаги се грижеха за нея. Бе накарала съпруга си Кайл да вземе двете им деца от детската градина, но след мистериозното убийство на Трент, никоя жена от града не искаше да бъде детегледачка в тяхната къща.
Домът на Деидре и Кайл се намираше на около 7–8 мили от Лилоут Крийк, високо в планината, и всъщност бе по-близо до Калиспел Фолс — малко курортно селце. Ким никога не се беше качвала дотам, въпреки че често я канеха. Може би някой път трябваше да си удължи отпуската и да ги посети. Отношенията й с Кайл не бяха приятелски и имаше чувството, че той е доволен от факта, че не им гостува. Запита се, дали Кайл и Вон Гарет са приятели. По характер и маниери бяха като близнаци.
Елизабет Мърфи изохка от удоволствие, когато топлата вода погали уморените й крака. Напоследък те й създаваха проблеми. Дори бе ходила на лекар, за да получи някакво болкоуспокояващо. Проклетият лекар й бе казал, че е добре и ще стане още по-добре, ако спре да се мотае из цялата страна на нейната възраст. След това, разбира се, си бе прибрал чека за хонорара.
Като пътуващ писател и фотограф, Елизабет най-накрая беше постигнала това ниво на самостоятелност, за което винаги си бе мечтала. Пътуваше през лятото, събираше впечатления, а през зимата рисуваше, пишеше материали, откопираше снимки, които след това продаваше на различни издателства. Идеалният живот се нарушаваше само от чувството за самотност, което я обземаше понякога. Горещо желаеше Уолтър да би могъл да се наслади на този живот заедно с нея. Но година, след като и второто им дете се бе оженило, той бе починал. Оставаха му месеци до пенсиониране и често се бе шегувал, че си представял пенсията като огромен, лъскав коледен подарък.