„Каква несправедливост! Защо Уолтър трябваше да умре!“
Лиз се отпусна във ваната. Грижливо пресметнатите й средства позволяваха малки луксове. Вместо обичайното преспиване в микробуса, паркиран на някой къмпинг, бе си взела стая в „Сиатъл Шератън“. Още щом си бе направила резервацията, знаеше какво я очаква: телевизор, меко легло, закуска в леглото — истински рай.
Малко след като излезе от ваната, сушейки косата си, разгъна един брой на „Сиатъл Таймс“. Обикновено преглеждаше заглавията и, ако нещо я заинтересуваше, го четеше изцяло. Още на първата страница погледът й се задържа върху заглавието от рубриката „Произшествия“: „Брутално убийство, извършено в Лилоут Крийк.“ Ръцете й замръзнаха, когато видя тези думи. Пое си дълбоко дъх и прочете материала докрай.
Зашеметена от прочетеното, през главата й пробягваха картини, като от филм на ужасите. После сякаш я тласна пружина — захвърли вестника и се втурна към телефона. Бързо набра номера на дъщеря си, като се молеше горещо тя да си е вкъщи. Пое си дълбоко дъх, за да може да говори по-спокойно. Не искаше да я паникьоса. Най-накрая някой отсреща вдигна слушалката. Изминаха няколко безкрайни секунди.
— Ало!
— Кералайн, здравей! Обажда се майка ти. Как… — гласът й изневери за момент. — Как сте, скъпа? Всичко наред ли е?
— О, здрасти, мамо. Всички сме добре. Откъде се обаждаш?
— От хотела в Сиатъл.
Поговориха за ежедневните проблеми на младото семейство, което поуспокои страха й. Но все пак искаше да е сигурна.
— Кери, нали не смятате да ходите скоро в щата Вашингтон?
— Не, мамо. Робърт е много зает и няма време за отпуск. А ти защо питаш?
— Ами, просто така.
Лиз се сбогува и затвори. После започна да набира номера на сина си.
— Дейвид Мърфи на телефона.
— Здравей, Дейв, аз съм.
— О, мамо, откъде се обаждаш? Всичко наред ли е?
Дейвид винаги бе бил по-съобразителния от двете й деца. Трябваше да внимава, да не го разтревожи.
— Всичко е окей, скъпи! Аз съм в Сиатъл. А как е при вас? Как върви бизнесът?
— Ние сме добре. Само нещо продажбите ми са в застой. Хората изглежда се страхуват да дават пари за компютри.
— Ако наистина не върви, защо не си вземеш няколко дни отпуск.
— Не знам, мислих по този въпрос, но може после да съжалявам, ако пропусна клиенти. А и Уенди е много заета напоследък в болницата.
Лиз въздъхна с облекчение и обеща да му се обади след няколко дни. Дейвид не одобряваше нейното скитничество от град на град и държеше поне да знае къде се намира.
Вестникът отново попадна пред погледа й. Е, добре, децата й бяха в безопасност. Никой нямаше намерение да ходи в щата Вашингтон. Но защо беше почувствала такова напрежение? Предчувствието й никога не я беше лъгало. „Има ли някой, когото познавам в това градче Лилоут Крийк?“ Затвори очи и се опита да се концентрира. „Има ли някой, когото обичам, там?“
Някакво изображение се получи в съзнанието й. Огледалното отражение на кървав ловджийски нож смрази кръвта й. На самото острие имаше червен отпечатък от устни.
Лицето на Лиз пребледня. Нямаше избор, някой беше в смъртна опасност.
Утре сутринта трябваше да тръгне за Лилоут Крийк.
II
Минаваше седем часа, когато Вон се измъкна от офиса и тръгна към къщи, за да вечеря. И понеже не му се готвеше, спря да купи няколко пакета готова храна от местния ресторант.
Ключалката на бравата оказа съпротива, защото я бе поставил само преди няколко дни. Наложи се да прехвърли всички пакети в едната си ръка, за да отключи. Най-накрая вратата се отвори.
Със сложно движение Вон включи лампата с рамо и изтри обувките си. След като постави всичко на масата, провери дали някой не бе оставил съобщение на телефонния секретар. Оказа се, че никой не го бе търсил. Сега вече можеше да си направи кафе. Тази нощ бе решил да прегледа отново всяко късче информация относно убийството на Трент. Липсваше нещо важно — доказателството, което би разкрило убиеца. Чувството не го лъжеше никога и собственото му моментно безсилие го изнервяше.
Машината започна да съска и струйка кафе потече в каната. Вон взе нож, отвори един от пакетите и бавно започна да реже пържолата си.
Убийството беше извършено в неговия район, в неговия роден град, а жертвата му беше приятел. Негово професионално, но и лично задължение бе да открие убиеца.
Три седмици преди смъртта на Трент, Вон бе намерил на кухненската маса изрезка от вестник, оцветена в яркожълто. Материалът се отнасяше за неразкритото убийство на момиче, убито преди година в Сиатъл. Казваше се Кендис Смит. Вон я познаваше, дори бяха излизали един-два пъти заедно като тийнейджъри. Той първи бе научил за смъртта й, след като получи доклад от полицията в Сиатъл. Всъщност, Кендис не живееше в Лилоут Крийк. От време на време идваше да види баба си. Но когато старата госпожа Смит почина, внучката й бе престанала да идва в родното си градче.