Нощта, след като намери тази изрезка, Вон сънува кошмари. Мислеше си, че се е отървал от тях, след като напусна дома на Ана Ървинг — жената, която го бе осиновила. По някакъв начин вестта за смъртта на Кендис и жестокия начин, по който е била убита, възроди нощния му ужас. Може би кошмарите се дължаха и на факта, че някой бе влизал в къщата му, за да остави зловещото съобщение. На няколко пъти след това Вон имаше чувството, че някои предмети са размествани. Вече не можеше да бъде спокоен и в собствения си дом. Една сутрин отвори гардероба, за да облече синьото си яке и установи, че то е изчезнало.
Кафето спря да капе в каничката. Стана да си налее. „Трябва да открия кой се опитва да смути живота ми. И защо!“
Добави мляко и захар в чашата си. Не бе се оказал единственият, получил такова съобщение. Трент Фарис също го бе преживял, и то по много по-ужасен начин.
„По дяволите, защо не ми каза навреме, когато още можеше да се направи нещо?!“ Трент рядко търсеше помощ от някого, за каквото и да било. Вероятно бе сметнал, че странните стихчета, оставени в стаята му, са творение на скучаещи тийнейджъри. Докато една сутрин намерил красивия си германски шепърд, заклан в задната част на къщата. Тогава бе дошъл в участъка и Вон му бе предложил да изпрати полицай у тях за няколко дни. Трент бе отказал категорично. Кой би могъл да предположи, че ще бъде убит само след няколко часа?
Въпреки поемите и телефонните обаждания, той едва ли бе чувствал, че животът му е в опасност. Вон потръпна, когато си спомни за стиховете.
Седна на масата и отвори кутия с пържен ориз и салата. Реши, че е по-добре да се навечеря, преди отново да мисли по този случай. Напоследък нямаше никакъв апетит. Беше закусвал преди около 13 часа, но не беше гладен. Облегна се на удобния стол и се съсредоточи върху вечерята. Храната се оказа чудесна. Това бе любимата му китайска кухня.
Въпреки че нямаше много време за себе си, Вон обичаше да готви. В кухнята бяха съчетани уютът с практичността. Шкафовете бяха от дъб, като всяка от вратите беше покрита с дърворезба. Кобалтовосините плочки над мивката приятно контрастираха с тъмното дърво. На тавана имаше няколко открити греди, от които висяха медни тигани и тенджери. Целият интериор въздействаше успокояващо.
Вон бе построил къщата, когато научи, че Дорийн Хенсън — неговата бивша приятелка — е бременна. Но тя бе отказала да се омъжи за него. Синът му Ландън така и не бе могъл да види стаята, специално пригодена за него. Това ужасно нараняваше Вон. Болката беше по-силна даже от унижението, че Дорийн само го е използвала. Тя не искаше да създава семейство. Но искаше да има дете. Без дори да каже на Вон, бе спряла да взема хапчета и бе забременяла. Когато той разбра и й предложи да се оженят, Дорийн му бе признала цялата истина.
Тя не го обичаше. Съмняваше се даже, че би могла да обича мъж някога. Затова и отделяше толкова много време за собствената си кариера. С пресметливост, на която биха завидели много бизнесмени, бе избрала Вон за баща на своето дете. Дорийн жестоко го бе използвала. Макар и все още обикновена учителка, тя се отдаваше докрай на амбициите си. Докато другите хора в свободното си време четяха книги или гледаха телевизия, бившата му приятелка посещаваше курсове или следеше движението ма цените на фондовата борса.
Съмненията на Вон бяха възникнали още в началото, когато тя бе поискала да бъдат дискретни. За тях нямаше слухове и те не бяха в устата на старите градски клюкарки.
Никой не подозираше, че Вон е бащата на Ландън. Той посещаваше сина си само от време на време, за да не събуди подозрение. Дорийн оставаше непреклонна относно брака им, само се бе съгласила Вон да бъде кръстник ма детето. Вон си представи Дорийн Хенсън, така както я бе видял преди няколко дни: кестенява коса, перфектно гримиране, класически костюм с къса пола, струващ сигурно половината й заплата. Една красива жена с характер на паяк — кръстоносец.
Изведнъж в съзнанието му се появи образът на Кимбърли Танас. „По дяволите, тази жена наистина ме предизвика днес!“ Макар че имаше руса коса, тя веднага му бе напомнила за Дорийн. Същата походка и фигура, същото изражение на лицето от типа „не ми се бъркай в работата“. Тези две жени си приличаха. Имаше само разлика в начина, по който Ким го гледаше. Обикновено Дорийн му хвърляше гладни погледи, сякаш е основното ястие. Погледът на Кимбърли беше по-различен, като че ли Вон бе нещо, което е изстъргала от мръсните си обувки. Начина, по който го гледаше, го подлудяваше. Никой досега не го бе гледал така.