„Още една жена се опитва да направи живота ми «по-интересен». Само това ми липсва сега!“
Но нещо го привличаше в нея, може би предизвикателството? „По дяволите, имам толкова проблеми, а мисля за Ким!“
Вон благодари на Бога за венчалния пръстен на ръката й. Той му действаше като бариера, която никога не би прекрачил, независимо колко го привличаше. Изхвърли отпадъците и тръгна към хладилника, за да сложи вътре остатъка от храната. Изведнъж се закова и едва не изпусна картонената кутия. Яркожълт карамфил лежеше на една от лавиците.
— Кучи син! — изруга гласно, сграбчи цветето и го запрати към кошчето. — Как, по дяволите, това копеле влиза тук?!
Гневът се насъбра в гърдите му като взрив, искаше му се да стори нещо със свитите си юмруци, за да се освободи от напрежението. Нервно прекара пръсти през косата си. Преди няколко дни бе сменил всички ключалки с нови секретни патрони. „Щом този човек се справя толкова лесно с тях, сигурно има досие някъде. Само да успея да намеря отпечатъци и ще го пипна!“ Когато влизаше в къщата, бе успял да огледа предната врата. Нямаше нищо съмнително. Оставаше натрапникът да е минал през задния двор. Вон започна внимателно да изучава задната врата. Почти веднага намери малки люспи боя, откъртени с метален инструмент.
— Майната му! Ще го пипна този нещастник! — извика вбесен.
Желанието да хване убиеца го разяждаше отвътре като киселина. Явно имаше опитен противник — нито една грешка досега. Но може би следващия път…
За всеки случай взе от кабинета си комплекта за сваляне на отпечатъци. Претърси отново кухнята, а след това — отново задната врата. След няколко минути се отказа — явно бе пипано с ръкавици. Трябваше да се върне към материалите по убийството, може би в тях имаше нещо. Огледа снимките с мъртвото тяло на Трент. Когато му съобщиха за убийството, бе изследвал трупа и веднага бе забелязал ритуалния начин, по който бе действал убиецът. А той поразително приличаше на този от убийството на Кендис в Сиатъл. Още вечерта Вон бе попълнил необходимите формуляри и бе изпратил доклад до ФБР, където имаше специална картотека за престъпления от този род. Разбира се, не бе споменал и дума за изрезката от вестник, която бе получил. След 36 часа дойде факс, че почеркът на убиеца съвпада с този при убийството на Кендис Смит, станало година по-рано в Сиатъл.
Вече бе ясно, че става въпрос за сериен убиец. От ФБР изразяваха становище, че щом имало две убийства в различни градове, ще бъдело много трудно да се открие мястото на ново евентуално престъпление. Но някак си Вон не можеше да се съгласи с това. Шестото му чувство сякаш му казваше, че познава убиеца. А и съобщенията, които с Трент бяха получавали, показваха, че той или е от Лилоут Крийк, или от околните градчета.
Откакто беше станал шериф, това бе най-трудния случай за Вон. Чувствайки своята неопитност в разследването, бе телефонирал в Сиатъл и бе поискал помощ.
Специалният агент Стоун от ФБР пристигаше утре сутринта. Гарет го очакваше с нетърпение, но и с доза притеснение. Убиецът беше изиграл много силна карта, която пречеше дори на предстоящите му разговори със Стоун. Оръжието, с което бе убит Трент, се оказа собственият ловджийски нож на Вон. Дори сега, след като всичко бе минало, той не успяваше да свикне с тази мисъл. Ножът от неръждаема стомана, чудесно наточен, носеше инициалите „В. Г.“ Вон често го използваше за дърворезба, преди да забележи, че е изчезнал. Как се беше добрал до него убиецът? Как ли бе влязъл в работилницата, без да остави никакви следи? И защо ножът беше старателно поставен до тялото? Сякаш убиецът му оставяше съобщение. Чувството, че косвено е участвал в убийството на Трент, не му даваше покой.
Все още не бе записал нищо за ножа в протокола за оглед на произшествието. Дали това щеше да е грешка?
Първите му мисли бяха, че някой се опитва да го натопи. Но по ножа не откриха никакви отпечатъци. Дори неговите собствени. Острието и дръжката се бяха оказали грижливо почистени. Какво можеше да значи това? Лъжлива следа или просто насмешка над полицията? Нещо като „хванете ме, ако можете!“
Вон имаше чувството, че някой надзърта над рамото му и знае какъв е следващия му ход. Но никой не го познаваше толкова добре. Никой.