Спомни си как се бяха любили снощи. „Какво беше това? Само секс или имаше и някакви чувства?“ Не можеше да е сигурна. Проблемите, които имаше със секса, преди да го срещне, бяха главната причина. Никога не бе изпитвала такова удоволствие с друг мъж.
Когато се бе върнала в спалнята, след като бе почистила поразиите на Черъти, Вон, без да се събужда, я бе притиснал в обятията си. Бе се почувствала толкова обичана, почувствала се бе в безопасност.
Не можеше да приеме всичко това. Надяваше се, че то е само обикновена сексуална връзка. Още усещаше целувката му по устните си, когато се разделяха. А тази вечер отново щяха да бъдат заедно.
Погледна часовника си — наближаваше единадесет и можеше вече да влезе при Лиз.
XVI
Вон веднага тръгна към болницата, след като дежурният лекар му се обади, че Килиан бил дошъл в съзнание.
Пол Килиан лежеше на леглото, а почти цялата му глава беше закрита от бинтове.
— Здрасти, Пол, как се чувстваш?
Той направи кисела гримаса.
— Ако питаш за главата ми, имам усещането, че някой забива гвоздеи в нея. А вътрешно се чувствам доста глупаво. Провалих се, не можах да се справя с охраната на мис Танас.
— Глупости. Не се тревожи за това. Ким е добре, така че не се притеснявай. Този кучи син се прави на много хитър. Мисля, че една от целите му е да си играе с нас. Да покаже, че сме некадърни. А сега, Пол, ще можеш ли да ми кажеш нещо?
— Боя се, че нямам нищо, с което да помогна. Влязохме заедно с мис Танас. Проверих първо кухнята, после се върнах горе. Отворих спалнята и погледнах веднага зад вратата. Наведох се под леглото. Нали знаеш, това са най-удобните места, където може да се скрие някой. Изведнъж ми се стори, че чух шум зад гърба си. Или просто усетих някакво раздвижване. Бях коленичил и не можах да се обърна бързо. После всичко потъна. Докато се събудих тази сутрин.
Вон замислено поглаждаше брадичката си.
— Добре, а къде мислиш, че е бил?
— Само в гардероба, няма къде другаде. Само там ми оставаше да проверя. — Пол удари силно с юмрук по леглото. — Дяволите да ме вземат! Защо не отворих скапания гардероб, още щом влязох? Щях да му извия врата.
— Не видя ли нещо? Поне с какво те е ударил?
Килиан вдигна рамене.
— Сякаш ме блъсна бързият влак. Чакай, май че видях. Да, стори ми се, че видях бухалка за бейзбол.
Вон кимна с глава. Надяваше се Пол да е прав. Преди няколко дни бе видял старата бухалка на Трент. „А снощи дали я видях?“ Не можеше да си спомни. С малко късмет, по нея можеше да се намерят отпечатъците на Майк Драйтън. Двете алибита на Майк не му се бяха понравили. В понеделник вечерта, когато бе убита Дорийн, бе му казал, че е играл билярд в бара „Ти Джей“. Старият Том бе потвърдил това, но имаше една подробност, че бе затворил към дванадесет и половина. А аутопсията показваше, че смъртта е настъпила между един и четири сутринта. За снощи твърдеше, че бил гледал телевизия. Вон бе проверил каналите — предаванията съвпадаха, но съмненията му спрямо Драйтън се усилваха. Той прекалено много приличаше на портрета на убиеца. Можеше ли това да е Койд? Имаше същите зелени очи, същата светла коса, същите килограми. Да, след толкова години Койд би могъл да се прероди в Майк Драйтън.
— Добре, Пол. Оставям те да почиваш. И се оправяй по-бързо, защото нямам хора.
— Благодаря ти. Ако имаш време, мини пак.
Вон излезе от болницата в мрачно настроение. Убиецът ставаше все по-самонадеян и нагъл. Имаше лошо предчувствие, прекалено лошо.
Посрещна Ким с усмивка.
— Здрасти, влизай. Радвам се да те видя.
Преди да се усети, Ким бе издърпана вътре за ръката. Вон помаха за довиждане на Рей, който я бе съпроводил дотук.
— Стори ми се цяла вечност.
— Мм, само дванадесет часа — усмихна се и тя.
Чувстваше се виновна. Беше дошла с намерението да му каже, че е време всичко да приключи. Чудеше се дали щеше да има сили да го направи.
— През целия ден си мислех за теб.
Вон леко обгърна раменете й и я целуна нежно, отпращайки тръпки на удоволствие по цялото й тяло.
Помогна й да съблече сакото си, а после отвори гардероба.
Ръката му увисна във въздуха. Неговото синьо яке си беше на мястото. Същото яке, което бе изчезнало в деня, когато Дорийн му се бе обадила за първи път. Огледа ръкава — наистина от него бе откъснато парче плат. Знаеше вече къде е липсващото късче. В лабораторията на ФБР в Сиатъл. Още една вещ, която го свързваше с убиеца. Какво трябваше да направи? Да изгори дрехата, или да я занесе за експертиза? Не бе дори и споменавал на Стоун, че убиецът безпрепятствено влиза в къщата му по всяко време.
— Вон, случило ли се е нещо?