— Не го правя аз да звучи така. Това си е направо глупаво. По дяволите, Ким! Бягаш отново. Бягаш от нещо, което може да не се случи.
Сълзите й напираха, но тя ги преглътна — не биваше да плаче пред него.
— Какво да направя? Може да съм страхливка, но знаеш ли какво значи да загубиш някого, когото си обичал? Който е бил всичко за теб!
— Да, мисля, че знам!
Вон се надвеси над нея и я погледна с изражение, което тя просто не знаеше как да тълкува.
— Не знаеш ли, че загубих най-добрите си приятели, а тъй като нямам семейство, те ми бяха всичко, което имах.
— Съжалявам…
Преди да успее да каже нещо друго. Ким усети, че ръцете му я издърпват от стола. Направи го толкова рязко, че Ким успя само да изохка изненадана. Устата му се впи в нейната. Гърдите й болезнено се сблъскаха с твърдите му мускули. Дланите му грубо обхождаха гърба й. Нямаше и капчица нежност в тази прегръдка. И въпреки това, тя усещаше, че тялото й е на друго мнение. Цялата настръхна.
— Значи искаш само секс без чувства, така ли, Ким? Секс без любов, как ти се струва?
Едва сега разбра какво е целял с тази прегръдка. Опита се да се отскубне, но ръцете му здраво я държаха.
Беше толкова ядосана, че не можа да отговори веднага на тази преднамерена грубост.
— Пусни ме! — процеди през зъби.
— Нима мислиш, че аз нямам чувства. Нима мислиш, че аз съм животно и една раздяла с теб няма да ме нарани? Знай, че никога няма да се откажа от възможността да обичам и да бъда обичан. Нали любовта ни прави хора. Дори изобщо да не се влюбим, все пак трябва да дадем шанс на любовта. Не го ли разбираш?
Вон отпусна ръце и Ким с облекчение отстъпи няколко крачки назад.
— Едно е разбирането, но чувствата са съвсем друго нещо.
— Така е, но ти си интелигентна и чувствителна жена. Трябва да разбереш една проста истина — по-добре е да обичаш, дори и за кратко време, отколкото да не обичаш изобщо. Помисли за това. Помисли за това, което пренебрегваш единствено заради страха си, който може да се окаже и безпочвен.
Очите им се срещнаха. Не й стана по-добре от пронизващия му поглед.
— Ще помисля.
Тя се наведе да вдигне една салфетка от пода.
— Добре, имаш време.
— Сега ще е по-добре, ако си тръгна. Минава десет, а не искам да оставям Лиз сама в къщата. Сигурно вече се безпокои.
— Разбирам.
Вон наистина я разбираше. Тя имаше нужда да помисли на спокойствие. Разбираше също, че Ким се измъчва от собствените си чувства към него. Самият той се ужасяваше от мисълта, че вече я обича. Този път не беше като с Дорийн. Сега разбираше какво значи да си влюбен. Мислите за Ким нахлуваха в съзнанието му, без да може да ги спре. Усещаше невероятно удоволствие и щастие, щом тя беше наблизо.
— Да ти помогна ли за съдовете?
— Не, благодаря, ще сложа всичко в миялната машина и ще извикам Рей да дойде тук.
Вон говори около минута по радиото. После започна да подрежда чиниите и се възцари мълчание. Всеки бе вглъбен в своите мисли. Най-после се чу шум от спиращ автомобил.
— Ще ме изпратиш ли до вратата?
— Разбира се. Благодаря ти, че дойде.
Ким се обърна бързо, надигна се на пръсти и нежно го целуна.
— Аз ти благодаря. Вечерята беше прекрасна.
— Лека нощ.
Вон я наблюдаваше, докато се отдалечи по алеята, следвана от полицейската кола на Чейни. Обърна се и затвори вратата. На лицето му се появи лека усмивка.
Ким седеше на дивана и четеше поезия. Съвсем скоро разбра, че едва ли ще достигне така до нещо. „Защо забравих да занеса книгата на Вон? Със сигурност той щеше да открие някое познато стихотворение.“ Затвори с досада обемистия том. Наближаваше полунощ, а още не й се спеше. Реши да си вземе душ, а после да си приготви чаша горещ шоколад. Така поне щеше да убие малко от времето си.
След около половин час, все още с мокра коса, влезе в кухнята и включи котлона. Стресна я странен звук, идващ откъм двора. Наподобяваше донякъде почукване на клонки по прозореца, но наблизо не растяха дървета. Звукът не се повтори и това я поуспокои. Провери отново входната врата — беше заключена. Всичко бе наред. Усмихна се. Този път май въображението й си правеше шеги с нея. Снощи едва не бе застреляла котката от страх.
Взе чашата шоколад и се върна в дневната, с намерение да прочете още няколко стихотворения. Протегна ръка към книгата и замръзна. Някой я беше пипал. Спомняше си, че преди да се изкъпе, я бе затворила, а сега я намери широко отворена. Заглавието на една поема бе подчертано: „Погребението“ от Джон Дон.
Убиецът отново беше в къщата!
Хукна към стаята на Лиз. „А ако той ме чака точно там? Първо трябва да кажа на Рей.“