Отново тичешком слезе на долния етаж и отвори входната врата. Изчака очите й да свикнат с тъмнината и трескаво затърси зелената полицейската кола. Видя проблясване в края на двора. Започна да размахва ръце, надявайки се да привлече вниманието на Чейни. Не получи отговор. Направи още две-три крачки и опита пак. Резултатът беше същият.
Той стоеше в сянката на верандата. Ким бе толкова близо до него, че усещаше омайващия аромат на парфюма й. Ръката му импулсивно стисна ножа. Само едно протягане и тя щеше да е негова. Но Ким дори не усещаше присъствието му. Това го разочарова. Всичко щеше да е прекалено лесно. Искаше тя да трепери от страх, да разбере греха, който бе извършила, да усети бавно целувката на смъртта. Можеше да почака, освен… „Ето сега ще се обърне, ще ме види и няма да имам избор.“ Ким обаче стоеше с гръб към него и още по-усилено махаше към празната кола. Най-накрая се отказа и влезе в къщата. „Е, добре, днес изглежда има късмет. Пък и без това, все още й е рано.“ Как му се искаше да остане още малко, за да види реакцията й от неговата изненада. Чувстваше се горд от своята изобретателност. Но сега имаше по-важна работа…
Ким заключи вратата. Усещаше присъствието му някъде около себе си. Достраша я да отиде до колата, след като Рей не й отговори. Какво ли се бе случило? Отново полицейската охрана беше преодоляна. Съжаляваше, че бе излязла без пистолет. Избърса студените капки пот от лицето си. Трябваше да потърси помощ. „Вон?“ Тръгна бързо към дневната.
Усещаше погледа му в гърба си. Не можеше да го види навън в тъмнината, а самата тя бе толкова уязвима в ярко осветената стая. Чувстваше се като муха в буркан. Реши да използва телефона в кухнята. Ако той искаше да я наблюдава, трябваше да заобиколи къщата и да мине точно покрай полицейската кола. Изведнъж се вцепени. Вратата към задния двор зееше широко отворена. „Как е възможно? Нали само преди минути я проверих дали е заключена!“ Когато съзря гледката в средата на кухнята, мигновено забрави за отворената врата.
— Не! По дяволите, не! — изпищя от ужас.
Тялото на персийката котка се люлееше на тънко найлоново въже.
Трескаво се опита да разхлаби примката около врата й, но като видя кръвта по ръцете си, разбра, че Черъти предварително е била жестоко изкормена.
Ким беше шокирана. Трябваше да се обади на Вон, а не можеше да се помръдне от мястото си. С последни сили се добра до телефона и трескаво набра номера. И тогава го видя. Ново листче със стихове висеше на стената, забито с кухненския нож.
— Съжалявам, но в момента не мога…
Пусна слушалката и тя с трясък падна на пода. Ядът и омразата вече я заслепяваха. Измъкна ножа и тръгна към задната врата.
— Копеле! Къде си?! Ще те убия! Ще те убия!
Изведнъж коленете й се подгънаха и бавно се отпусна на пода.
— Защо? Защо правиш това?! — бяха последните й думи, преди да изгуби съзнание.
XVII
Лиз се събуди. Стори й се, че бе чула писък. Преди да си легне, бе взела приспивателно и сега главата й беше леко замаяна. „Дали не сънувам кошмар?“ Втори писък отекна откъм кухнята. Скочи от леглото, наметна халата си и хукна натам. Отвори кухненската врата и установи, че наистина има кошмар, но този път не в съня си, а в реалността. Тялото на Черъти се люлееше обесено на полилея, а вятърът разрошваше сивата й козина. На няколко метра от нея лежеше Ким. В друга ситуация Лиз само би пищяла истерично, но мисълта, че е необходима, че трябва да помогне, се оказа по-силна. Коленичи със свито сърце, но веднага въздъхна облекчено, когато усети отчетливия й пулс. Слава Богу, беше само припаднала. Нямаше рани по тялото й, а кръвта по ръцете й сигурно беше от котката. Трябваше да извика помощ. Вдигна слушалката от пода и набра номера на полицията.
Някой отсреща вдигна още след първото позвъняване.
— Здравейте, аз съм Лиз Мърфи. Моля ви, изпратете някой в къщата…
— Извинявайте, но говорите много бързо, не можах нищо да разбера. Успокойте се, мис Мърфи.
Ако това не се случваше в Лилоут Крийк, Лиз знаеше, че вече щеше да е наругала жената отсреща. „Нима е глуха? Кой, по дяволите, я е взел на работа в полицията?!“
Опита се да говори по-бавно.
— Моля ви, изпратете спешно някого в къщата на Вивиан Фарис. Моля ви!
— Ще ми кажете ли какво се е случило?
— Не, няма! — сряза я Лиз и едва се сдържа да не изпищи от яд.
— Един момент, почакайте. Ще се опитам да се свържа с Рей Чейни, той е дежурен тази вечер при вас.
Сърцето на Лиз замря. „Рей е тук! Но защо не е направил нищо?!“ Секундите се нижеха и тревогата й се усилваше.
— Ало, мис Мърфи?