— Да, тук съм.
— Шериф Гарет пристига при вас след минута.
— Шериф Гарет?
— Точно така.
— Но къде е Чейни?
— Съжалявам, но той не отговаря на повикването. Сигурно е извън колата си.
— По дяволите, нещо не е наред!
— Моля ви, мис Мърфи, успокойте се. Шериф Гарет ще пристигне всеки момент. Ще ми кажете ли какво се е случило?
— Не знам, бях взела приспивателно.
— Мис Танас добре ли е?
— Мисля, че да, но котката е мъртва.
Вон не можеше да заспи. Реши да направи няколко обиколки по пустите улици. След като цялата служба бе заета със следствието, бяха зачестили случаите на дребни кражби. Вероятно бяха местните тийнейджъри и това допълнително го изнервяше. Радиостанцията му изпука.
— Шериф Гарет слуша.
— Шерифе, нещо се е случило в къщата на мис Фарис. Можете ли да отидете?
— Тръгвам веднага.
Усети как сърцето му заби лудо. Натисна педала на газта почти до пода. „Какво, по дяволите, става?! Къде ли е Чейни? Нима и с него нещо се е случило?!“
Спря джипа и изскочи от него. Освети с прожектора колата на Рей. Беше празна. Хукна към къщата и едва не изкърти заключената входна врата. Удари няколко пъти с юмрук, но не изчака да му отворят. Изтича в задния двор. Първото нещо, което видя, бяха петната кръв. „Ким?!“
Дъхът му спря, когато отвори вратата. С облекчение видя, че Ким и Лиз са седнали до масата.
— Вон, успокой се. Ким е добре.
— Какво е ставало тук?
— Не съм сигурна, бях заспала, а Ким още е в шок.
— Отивам да повикам Стоун.
Вон влезе в дневната. В тази стая всичко изглеждаше наред. Вдигна слушалката и тогава забеляза отворената книга на дивана. Стихотворението на тази страница бе „Погребението“.
— Койд!
Ким се бе оказала права. Койд беше жив. Той си падаше много по тази поема, а Вон я беше намразил. За първи път от двадесет години я прочете отново. Парченце лед заседна в стомаха му, след последните редове.
Мотивът му беше отмъщение. Отмъщение към всички, които го бяха отхвърлили в детството му. Койд никога не беше имал приятели. В характера му имаше някаква студенина, която държеше всички на разстояние. И двамата бяха отраснали като самотници. Но, докато Вон обичаше самотата и я използваше за самоусъвършенстване, Койд тежко преживяваше всеки неуспешен опит за контакти с останалия свят.
Затвори очи и си спомни болезнените думи, които си бяха казали, когато се разделяха:
„Ти просто не ме искаш!“ — бе изкрещял Койд.
„Не е вярно, разбери ме, просто не мога да те издържам.“
Тогава беше на шестнадесет, а Койд на четиринадесет години. Вече смяташе, че ще може сам да се справя, и бе решил да напусне къщата на Ана Ървинг. Уилма с много труд бе успяла да му намери вечерна работа, а парите от нея стигаха колкото да си плаща квартирата и храната. Не можеше да издържа себе си и Койд, а и Ана едва ли щеше да позволи двамата да си тръгнат по едно и също време. И въпреки всичко, Койд си бе тръгнал една седмица преди него. Чувството за вина, че може би е подтикнал приятеля си да се самоубие, често го измъчваше. Но сега се оказваше, че Койд само хитро бе имитирал собствената си смърт, за да се върне и да търси отмъщение. „Къде ли е прекарал тези петнадесет години?“
Замислен тръгна обратно към кухнята. Въпреки че нямаше преки доказателства, бе съгласен с Ким. А и неговите инстинкти му подсказваха, че Койд е жив. Но сега не беше време за умуване. Трябваше да открие Рей.
Лиз очакваше завръщането му.
— Отивам горе с Ким. Ще й помогна да се преоблече.
— Добре, аз отивам да търся Рей. Стоун ще дойде всеки момент.
Заобиколи внимателно трупа на котката и излезе в задния двор. С помощта на мощния си прожектор най-накрая успя да открие Рей. С вързани крайници и запушена уста той лежеше под микробуса на Лиз. Изглежда, че само преди минути бе дошъл в съзнание. Още като го измъкваше, го провери за наранявания, но откри само цицина с големина на кокоше яйце на тила му. Развърза го и махна кърпата от устата му. Рей се изкашля, изплю се шумно и езикът му веднага заработи.
— Ей, мамицата му ще разплача на този кучи син! Само да го спипам! Ще съжали, че сам не се е пречукал!
Вон не обърна внимание на ругатните. Все още оглеждаше в какво състояние е главата му.
— Ох! — Рей отскочи като ужилен. — Абе, ти да ме довършиш ли се опитваш?
— Ще можеш ли да стигнеш до къщата?
— Разбира се, че ще мога. Какъв, по дяволите, е този въпрос? Проклетникът ме удари по главата, а не ми е откъснал краката.
— Хайде тогава, дай ми ръка.
Въпреки своята самоувереност, Рей се надигна трудно, олюля се и се отпусна на рамото му.
След пет минути вече седяха около кухненската маса. Независимо от протестите на колегата си, Вон телефонира в болницата. Разбраха се с доктор Харкоурт да закара Чейни за преглед. Остави слушалката и тъкмо щяха да подновят спора си, когато Лиз влезе.