— Къде тръгна толкова рано, почти не си спала?
— Същият въпрос важи и за теб. Искам да отида до Калиспел Фолс. Не мога да кажа на леля си за Черъти по телефона. Беше много привързана към тази котка.
— Не мисля, че е добре да ходиш там точно сега. Виждаш, че дори и с охрана не е безопасно. Койд е причакал Дорийн рано следобед.
— Едва ли някъде може да съм в пълна безопасност. Отивам само за няколко часа. Следобед обещах да взема Ландън, докато Уилма е на погребението. Ти нали също ще ходиш?
— Да, разбира се.
— Кога мислиш да кажеш на хората, че Ландън е твое дете?
— Надявам се, че сами ще разберат. Днес ще прочетат завещанието на Дорийн, а там съм записан като кръстник на детето. Веднага ще направят връзка, защо е така. Но все още не смятам да го вземам при мен, не и докато не завърши следствието. Всичко е толкова несигурно.
Не й каза, че голяма част от тази несигурност бе свързана с нея. Ако се съгласеше да се омъжи за него, дали щеше да приеме момчето. Веднъж му бе споменала, че са мислели с Кен да си осиновят дете, но дали това е било само хрумване, или сериозно намерение? Имаха много неща да разрешават помежду си, но всичко оставаше за след това. Първо трябваше да открие Койд.
— Да, това е разумно.
Вон я погледна въпросително.
— Извинявай, какво каза? Бях се замислил.
— Казах, че това е най-добре за сигурността на Ландън. Нека остане при Уилма, докато всичко утихне. Койд едва ли подозира, че той е твой син, а и при нея някак си ще свикне по-лесно със загубата на майка си. Нали ходиш при него?
— Да, всеки ден.
— Добре, защото сега пораства и може после да откаже да те приеме.
— Да, права си.
— Ще изпия чаша кафе и тръгвам.
— Виж, Ким, щом настояваш толкова да отидеш до Калиспел Фолс, ще ми направиш ли една услуга?
— Да, каква?
— Обади се по телефона на Деидре, да знае, че след малко тръгваш. Ако не пристигнеш там до… — Вон погледна часовника си, — осем, осем и четвърт, да ми позвъни веднага. Съгласна ли си?
Ким се поколеба.
— Добре, щом мислиш, че е необходимо.
Вон изчака докато двете коли, на Ким и на Джордан Хол, се скриха от погледа му. Пое си дълбоко дъх. Макар че не беше спал, чистият планински въздух го накара да се чувства бодър и отпочинал. Започна претърсването на задния двор. Разочаровано огледа твърдата и суха почва, по която нищо не личеше. Намери угарка от цигара, но изглеждаше доста стара. За всеки случай я прибра в малък найлонов плик. Насочи се към ъгъла, където беше нападнат Рей, но отново нищо.
Вниманието му привлече люляковият храст до стария гараж. Имаше няколко счупени клонки точно по средата. Защо ли някой се бе напъхал точно в храста, след като спокойно можеше да го заобиколи. „Освен, ако е бил силно изплашен от нещо и е потърсил прикритие.“ Сърцето му заби по-бързо. Най-после имаше някаква следа. Със сигурност, тук снощи са били двама души — убиецът и случаен свидетел. Наведе се и затърси отпечатъци от обувки. Нищо. Върна се към стария гараж. Там имаше едва забележими следи, но те бяха съвсем малки. Можеше ли дете да е идвало тук снощи. Малко бе вероятно. Имаше няколко тийнейджъри, които за развлечение опустошаваха градините, но те винаги се движеха на група. Едва ли някой от тях би имал смелостта да дойде сам, и при това след полунощ. Извади кутията „Кемъл“ и си запали цигара. Надеждите му, че е попаднал на нещо важно, постепенно се стопяваха. Не можеше да се сети кой може да е идвал тук толкова късно. Никотинът го накара да се разкашля, но сякаш пораздвижи и мислите му. „Скитър!“ Сигурно не си беше взел бележка от неговото предупреждение. „Дошъл е да погледа Ким, но нещо силно го е изплашило.“ Замислен тръгна обратно към къщата. Отмина храстите, но вятърът подухна и нещо привлече погледа му. Няколко бели влакънца от плат висяха на един от клоните. Внимателно ги взе с пинсети, но нямаше нужда от експертиза. Остро се чувстваше миризмата на машинно масло и грес. Вече можеше да се обзаложи, че Скитър е идвал тук. Трябваше бързо да се срещне с него. Когато заключи вратата и тръгна към джипа си, пристигнаха Рей и Лиз. Спомни си какво беше обещал на Стоун при снощния им разговор.
— Добро утро.
— Добро утро, Вон.
— Лиз, Стоун ми каза, че би желал да се срещне с теб. Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се. Кога?
— Когато ти е удобно, но колкото се може по-скоро.
— Ким вкъщи ли е?
— Не, отиде да види леля си, но ще се върне следобед.
— Добре, тогава няма какво да правя тук. Само ще се преоблека и можем да тръгваме.