— Чудесно, ще се видим по-късно.
Лиз влезе в къщата и Вон се обърна към Рей.
— Мисля, че попаднах на следа. Скитър е бил тук, видял е нещо и много се е изплашил. Бях на път за неговия „офис“.
— Да дойда ли и аз? Само ще закарам Лиз.
— Разбира се, ще те чакам там.
Вон паркира пред входа на автомобилното гробище. Излезе от джипа и тръгна към стария автобус. Стори му се, че нещо не е наред. Беше зловещо тихо. По гърба му полазиха мравки. Наблюдаваше ли го някой, скрит из безбройните ръждясали останки от коли. Обърна се рязко. Нищо.
— Ски-и-тър?
Не последва отговор — само вятърът свиреше в автомобилните скелети. Тежестта в гърдите му се усилваше. Опита да се отърси от нелепото си предчувствие. Нямаше още девет часа и Скитър вероятно още спеше. Но кой тогава го наблюдаваше? Почука на вратата.
— Скитър, аз съм шериф Гарет. Буден ли си?
Отново не последва отговор. Намръщи се, защото никак не му се искаше да влиза вътре. Още не беше забравил вонята от предишното си посещение.
— Скитър, събуди се!
Натисна дръжката и отстъпи назад. Миризмата, която бе усетил преди няколко дни, беше като морски бриз пред зловонието, което сега се разнесе. „Господи, как може да живее в тази мръсотия!“ Направи няколко крачки навътре и с ужас разбра, че този път напразно е обвинявал малкия човек за хигиенните му навици.
Скитър лежеше на леглото в локва кръв. Рояк мухи вече беше накацал лицето му. Вон бе погнусен. Вече толкова пъти се бе срещал със смъртта, но никога не можа да свикне с нея. Повдигна му се и бързо излезе навън. Чувството, че някой го наблюдава, отново се появи. „Защо не дойдох малко по-рано? Как Койд е разбрал, че Скитър го е видял снощи?“ Отново беше загубил играта. И отново нямаше никакви следи.
XVIII
Вон не се усъмни и за момент, че убиецът е същият. Липсваше ритуалът, но Скитър случайно се бе озовал на неподходящо място. Усети тихи стъпки зад гърба си и с рязко движение извади пистолета си. Очакваше човек, приличащ на Койд, но се оказа Рей. С въздишка прибра оръжието в кобура.
— Господи, Вон! Какво става с теб?
— Извинявай, Рей, но нервите ми изглеждаха изпънати. По-добре се обади на Джим да дойде с линейката. Извикай и Стоун, той обича да присъства на аутопсия преди закуска.
— Мамка му! И Скитър ли?!
— Да, за съжаление. Снощи си бил късметлия, че не си го срещнал. Скитър е надзъртал от храстите и сега е мъртъв. Толкова разчитах, че го е видял.
Лиз колебливо влезе в офиса, посочен й от Мелиса.
— Добро утро, господин Стоун. Искал сте да ме видите.
— Добро утро, мис Мърфи. Заповядайте. Радвам се, че се отзовахте на поканата ми.
Лиз седна.
— Благодаря за доверието, но не знам, дали ще оправдая очакванията ви. Какво всъщност очаквате да направя?
— Вон ми спомена, че вие притежавате някои умения, а и аз видях лично как работите. Ща ми обясните ли в какво по-точно се изразява вашата дарба?
Лиз огледа с подозрение лицето му, търсейки ирония или присмех, но не откри такива.
— Обикновено са образи, видения. Някой път изключително детайлни, а друг път съвсем символични. А също емоции и усещания. Най-често всичко е смесено. Не съм чувала само отвъдни гласове, като някои други медиуми.
— Да, разбирам. Това е преди всичко ясновидство. Помагала ли сте друг път на полицията?
— Не, но и никой не ме е молил за това.
— Добре, а опитвала ли сте да видите нещо конкретно, за да помогнете с него на друг човек?
— На няколко пъти, но не мога да кажа, че бе особено сполучливо. Ако бях толкова добра, сигурно щях с това да си вадя хляба.
Стоун се облегна назад и я погледна замислено.
— Вижте, мис Мърфи, ще бъда искрен с вас. Тук сте от няколко седмици и сте забелязала, че следствието буксува. Човекът, когото търсим, досега не е направил нито една грешка. Действа така, сякаш предвижда всеки наш ход. Мисля, че е изключително важно да научим повече нещо за него, и то колкото се може по-скоро. Затова и ви извиках тук. Ще подредя на масата всичко, което сме събрали дотук. Искам само да ми кажете какви видения или чувства предизвиква у вас. Е?
Лиз нервно мачкаше полата си. Знаеше какво й предстои да преживее и, ако от това не зависеше животът на Ким и Вон, веднага би се отказала.
— Да, разбира се. Ще направя всичко, на което съм способна.
— Чудесно!
Стоун започна да подрежда пликове с различна големина и купища снимки.
— Очаквах, че ще се съгласите и затова съм се подготвил. Нали наистина нямате нищо против?
— Не, изобщо. Мисля, че вече достатъчно добре се познаваме, за да ме наричате Лиз. „Мис Мърфи“ ме кара да се чувствам на сто години.