Усмивката му се разшири. Едва сега Лиз разбра, че всъщност той бе много привлекателен млад мъж.
— Добре, Лиз, а ти можеш да ме наричаш Стоун.
— Не е честно, не може и малкото ти име да е същото.
— Друго е, но е такова, че не искам никой да го узнае. Колегите ми само ме подиграват.
— Защо? Какво е то?
Стоун я погледна намръщено.
— Извинявай, май станах нахална.
— Няма защо да ми се извиняваш. Родителите ми трябва да ми се извинят. Ще ти кажа, но ще ми обещаеш, че няма да казваш на никого.
— Обещавам, но не си длъжен да ми го казваш.
— Името ми е Дик Стоун.
Лиз отвори уста, за да каже нещо, но в началото не иска.
— Сега разбирам, ще използвам фамилията ти.
Стоун завърши подреждането.
— Е, мисля, че това е всичко. Ела по-близо да ги разгледаш.
Всяко от стихотворенията бе поставено в отделен найлонов плик. До тях имаше два огромни ловджийски ножа, а отстрани бяха снимките. Лиз взе една от тях, видя тялото на Дорийн и ръката й се разтрепери. Това беше момичето, което се бе появило в едно от виденията й. Но това с нищо не бе помогнало да се избегне смъртта й. „Какво изобщо правя тук?!“ Усети как устата й пресъхва.
— Извинявай, може ли чаша вода?
— Разбира се, сега ще ти донеса.
Докато го очакваше да се върне, Лиз прочете всички стихове, като се стремеше да не поглежда към снимките. Усещаше само студенина и мрак. Кожата на ръцете й настръхна.
— Заповядай — Стоун постави чашата пред нея.
— Благодаря.
Вниманието й отново се насочи към стиховете. За доста дълго време настъпи тишина. Благодарна беше на Стоун за търпението, с което я чакаше. Най-накрая тя взе два от пликовете.
— Тези стихове са свързани с тази жертва — сложи ги при снимката на Дорийн. — А тези са изпратени на другата жертва, Трент Фарис. Последните вече съм ги виждала, Ким ми ги е показвала.
— Долавяш ли нещо от тях?
— За съжаление, само чувства. Тези стихове не са написани случайно. Жертвите са го обидили по някакъв начин и той свързва съдържанието с наказанието им.
— Добре, продължавай, няма да те прекъсвам.
Лиз си пое дълбоко дъх и насочи погледа си към двата ножа. Отново нищо не усещаше. Затвори очи и докосна едно от остриетата. Почти веднага отскочи като опарена. В съзнанието й нахлуха несвързани емоции, сцени, насилие и жестокост.
— Лиз, какво стана, добре ли си?
Усещайки, че гърлото й отново е пресъхнало, тя отпи глътка вода.
— Това е оръжието, с което е била убита Дорийн. Главата е била обръсната, китките завързани зад гърба. Била е на колене, когато той й е прерязал гърлото.
— Къде е станало това, Лиз?
— В катедралата.
— В катедралата? Но тук има само малка църква.
— Не знам, може би само убиецът нарича така това място, не съм сигурна.
— Добре, опитай се да го опишеш. Много е важно. Лиз пак затвори очи и отново докосна острието.
— Има светлини, много светлини.
— Добре, значи това място е силно осветено.
— Не, не… това са свещи. Навсякъде — по олтара и по пода има свещи.
— Чудесно, опиши по-подробно. Как изглежда олтарът, какъв цвят са свещите?
— Нищо особено… два камъка, а върху тях — мраморна плоча. Свещите са във всички цветове — бели, зелени, черни… Съжалявам, но не мога да видя нищо повече.
— Знаеш ли нещо за сатанизма, Лиз?
— Не много, чела съм материали в някои списания.
— Как мислиш, има ли там белези на сатанизъм?
— Смяташ, че вероятно убиецът е сатанист?
— Само предположение.
— Знаеш ли, нямам такова чувство. Мисля, че той се опитва да имитира атмосферата на истинска църква. И е успял, макар и с подръчни средства. Разбираш ли ме?
— Да, продължавай. Какво още можеш да ми кажеш?
Лиз се изправи и тръгна към прозореца. Макар че навън слънцето приличаше, ръцете й бяха леденостудени.
— Този човек е душевно болен, но смята, че е много интелигентен и изобретателен.
— Какво те кара да мислиш така?
— Много е трудно да се обяснят емоциите и усещанията, съпътстващи видението. Това е, все едно си отхапал непознат плод и ми разказваш какъв е вкусът му.
— Опитай, Лиз, няма значение какво ще се получи.
— Добре, в началото усещам гняв. Не, нещо по-силно — омраза. Раздираща омраза. После объркване, болка и скръб. И накрая триумф, удовлетворение… не, не е така. — Лиз сви юмруци и се опита да се концентрира. — Съжалявам, но не мога точно да определя.
— Сила, мощ?
— Господи, прав си! Точно така, чувства се могъщ, недосегаем. Смята себе си за „Господар на Смъртта“. Нали знаеш, че е писал това на Ким?
— Да, Вон ми каза. Как мислиш, ще можеш ли да направиш нещо повече днес или да опитаме някой друг път?