— Щом вече съм тук, ще опитам отново.
Лиз се пресегна да вземе втория нож, но телефонът на бюрото иззвъня. Знаеше, че няма да може да се съсредоточи, докато Стоун говори, и затова се върна до прозореца. Той след кратко колебание вдигна слушалката.
— Агент Стоун слуша. Да, тръгвам веднага, не пипайте нищо!
Стоун затвори апарата и веднага след това набра някакъв номер.
— Ало, Дейвид, аз съм. Отново лоши новини. Приготви се, идвам да те взема.
Обърна се мрачно към Лиз.
— Мисля, че трябва да тръгвам. Извършено е ново убийство.
— Господи, кой?
Сърцето й лудо заби.
— Не го познаваш, казва се Скитър Бърнс. Благодаря ти, че дойде. Ако искаш, утре да опитаме отново.
— Разбира се, радвам се, че мога да помогна с нещо. Довиждане.
Вон наистина се ядоса, когато разбра, че Уилма си е поръчала такси, за да отиде на погребението. „Защо не ми се обади, като добре знае, че аз също ще ходя?“ Въпреки възрастта си, тя продължаваше да държи на своята независимост. Вон освободи таксито и, след като Уилма се приготви, тръгнаха към къщата на Фарис. Старата жена явно се беше привързала към Ландън. Не можеше да си представи детството си, без нейната помощ, а сега се грижеше по същия начин и за сина му. Тези мисли го накараха да промени решението си. Уилма винаги се бе държала честно с него, не можеше да крие повече, че е бащата на момчето.
Паркира зад колата на Джордан Хол и преди тя да слезе, сложи ръка на рамото й.
— Лельо, искам да ти кажа нещо.
Уилма се облегна на седалката и лицето й побледня.
— Пак ли нещо лошо?
— О, не. Нищо подобно. Или поне аз мисля така.
— Добре де, изплюй камъчето.
Вон все още се колебаеше. Не знаеше как ще реагира на факта, че ще й отнеме детето. Но просто нямаше избор. Дали днес или утре, това все щеше да стане някога.
— Искам да знаеш, че Ландън е мой син. В завещанието съм записан като кръстник, но в акта за раждане е моето име. Не бива да разбереш това от хорските клюки.
Уилма го гледаше с невярващ поглед.
— Ще кажеш ли нещо? Ядосана ли си?
— Глупости! Това е една от най-добрите новини, които съм чувала. Щях да се поболея да мисля какво ще се случи с този сладур. — Тя щипна бузките на Ландън. — Ами че аз съм стара, не мога да го отгледам. Щях да умра с отворени очи, ако знаех, че ще го дадат за осиновяване. Ама и ти си един, ако беше по-малък, щях да ти изтегля ушите. Защо не ми каза по-рано?!
— Значи всичко е наред?
— Наред ли? Толкова съм доволна, че ако не отивахме на погребение, щяхме да го полеем в бара на Том. Разбра ли ме сега?
— Да, госпожо — усмихна се Вон.
Уилма се обърна към Ландън.
— Ей, млади момко, искаш ли тати да те отведе? Това е татко, запознай се.
Детето веднага забърбори:
— Та — та, та — та…
Вон усети как огромна тежест падна от душата му. Вече, без да крие можеше да прегърне сина си.
— Лельо?
— Кажи.
— Ще можеш ли да запазиш това в тайна, докато всичко свърши?
— Познаваш ме. Ще мълча и вечно, ако трябва.
Ландън нетърпеливо подскачаше в ръцете му и сочеше нещо с дебелите си пръстчета.
— Та — та, та — та.
Вон се усмихна, защото момченцето първо беше забелязало Ким.
— Видях ви, че идвате — тя погъделичка, докато влизаха, закръгленото коремче на Ландън. — Ей, откога те чакам да си играем. Знаеш ли какво ще правим днес, ще рисуваме с водни боички.
Вратата на кухнята се отвори и Лиз се появи.
— Я гледай ти, кой е тук? Това не е ли най-хубавото момченце, което някога съм виждала. Каква гъста черна коса, какви интересни очи…
Гласът й се провлачи и тя учудено погледна към Вон. За него беше ясно, какво е доловила.
— Ще ти обясня по-късно — отговори на мълчаливия и въпрос.
Вон беше чувал, че погребенията били за живите, а не за мъртвите. И може би това клише беше вярно. Погребенията символизираха края на нечий живот, а от друга страна, даваха възможност на близките на починалия да се сбогуват с него, да свикнат с мисълта, че го виждат за последен път.
Но за разлика от друг път, Вон не чувстваше примирение и скръб. Ядът и омразата го раздираха. Смъртта на Кендис, Трент, а и сега на Дорийн беше напълно безсмислена. Животът им бе прекършен в неговия разцвет. Споменът за Трент Фарис, извика и други мисли в съзнанието му. След погребението убиецът бе оставил жълт карамфил на масата. „Дали е дошъл и днес?“ Очите му обходиха мнозинството.
За първи път нещо друго, освен кръчмата, беше събрало братята Хенсън и баща им. Четиримата стояха като статуи, с каменни лица, а от време на време се размърдваха, явно несвикнали с официалните си костюми. Бащата на Дорийн криеше очите си зад голяма носна кърпа. Но дори и да плачеше, това бяха крокодилски сълзи.