Очите му се спряха отново на жълтия карамфил, подаващ се от кофата за отпадъци. Такива карамфили имаше на гроба на Трент. „По дяволите, един от приятелите ми е мъртъв, а убиецът си играе с мен!“
Трябваше да мисли бързо и рационално. Какво искаше да му каже убиецът с този карамфил? Че е победил? Кои от хората на гробището носеха жълти карамфили. Със сигурност само от семейството на Трент: Вивиан Фарис, Деидре Уорд и Кимбърли. Може би имаше връзка с тях. Още един път образът на Ким се появи в главата му. Ядосан от това, Вон се изправи, за да си налее нова чаша кафе. Не трябваше да мисли за нея, трябваше да я изхвърли от съзнанието си.
Когато се обърна и мина покрай хладилника, очите му спряха върху фотографията му с Трент. Бяха тръгнали на риболов и като минаха през спортния магазин на Кърк Рийс, той им бе направил моментална снимка с новия си апарат. Снимката лежеше на масата сутринта, преди Трент да бъде убит. „Но защо?“
Вон препрочете отново трите бележки със заплашителни стихове, които приятелят му приживе бе получил. По някакъв начин те му се струваха много познати. Дори би могъл да се закълне, че някъде ги бе прочел преди. Отпусна се на дивана и се зарови в материалите, може би за стотен път. Ако се наложеше би ги прегледал и хиляда пъти. Някъде в тях се криеше ключът към откриването на убиеца…
Ким се чувстваше потисната в къщата и излезе на верандата. Отвътре все още се чуваха приглушените гласове на опечалените, но постепенно утихваха. Още няколко коли тръгнаха към града. Къщата на леля Вивиан беше огромна. Бе изградена в колониален стил и имаше невероятен брой прозорци, капандури и закрити веранди. Докато всички други къщи бяха ниско в долината, тази на семейство Фарис се намираше на едно скалисто възвишение. От нея се откриваше чудесен изглед и при хубаво време се виждаха и някои от съседните селища.
Ким огледа градчето от своята наблюдателница. Не бе настъпила почти никаква промяна, откакто го бе напуснала преди 17 години. Бяха построени само няколко нови къщи и няколко магазина бяха сменили собственика си. Салонът за красота на Мерилин не съществуваше. На негово място имаше фризьорски салон.
Старият Хилиард беше продал магазина за железария на племенника си и след това си бе купил къща във Флорида. Племенникът не си бе направил труда да смени името му и той завинаги щеше да си остане „Хилиард“. Не си заслужаваше да се пръскат пари за нова реклама.
Високият купол на католическата църква се открояваше с изключителна белота на фона на пурпурното небе и сякаш искаше да задържи последните слънчеви лъчи. От другата страна на улицата срещу църквата имаше парк. От тук Ким можеше да види част от открития плувен басейн в северната част на града. С носталгична усмивка си спомни лятото, когато бе навършила тринадесет.
През това лято тя, Деидре, Мелиса и още няколко момичета бяха решили да си устройват всяка вечер парти край басейна. Щом се смрачеше, измъкваха се тихомълком от леглата си и се събираха край басейна. Под прикритието на нощта захвърляха всичките си дрехи и лудуваха в топлата вода. Това бе траяло три-четири седмици, докато Трент бе открил, че сестра му изчезва вечер и беше споделил със свои приятели. Нощта, в която десетина момчета нахлуха при тях, предизвикваше тръпки у Ким. Момичетата се бяха разпищели, както само те могат, и в паниката всяко грабваше, каквато дреха му попаднеше. Трент и приятелите му също грабеха дрехите им. Ким така и не бе могла да намери фланелката и сутиена си. Разплакана и унижена бягаше към къщи, но там я чакаше нова неприятност. Прозорецът на стаята, от която се измъкваше, бе грижливо заключен отвътре. Това вече я бе довършило. Навярно родителите й бяха открили, че я няма и я очакваха настръхнали. През главата й тогава бяха преминали всякакви мисли — от решението да избяга от къщи до самоубийството. Накрая бе натиснала звънеца и бе прикрила малките си гърди с ръце…
Сега само се усмихна при този спомен, но тогава унижението й бе пълно. Още повече, че след като бяха чули обърканото й обяснение, майка й и баща й се бяха смели до сълзи. Все пак, бяха й забранили да излиза от къщи за един месец.
Цял месец затвор в това толкова очаквано лято! „Господи, беше ужасно!“ През този месец бе помагала на баща си в магазина. Бяха заедно много повече, отколкото обичайното. Сега Ким бе благодарна за това наказание. Няколко месеца по-късно баща й беше убит.
Силно и протяжно мяукане наруши мислите й. Огромната сива персийка на леля й се опитваше да отвори вратата и да влезе при нея. На Ким не й хареса идеята да стане, за да й отвори.
Огромните златисти очи на котката, които сякаш я хипнотизираха през стъклото, й напомниха за един друг поглед.