Вон се намръщи. „Тя едва ли би пожелала те да са тук.“ Ако зависеше от него, изобщо нямаше да им съобщи, че Дорийн е мъртва. Веднъж му бе казала, че няма роднини, а само приятели. А какъв приятел се бе оказал той, след като не можа да я предпази? Би ли я оставил да тръгне за Челан, ако беше негова съпруга? „По дяволите! Отново трябва да живея с мисълта, че съм причинил смъртта на някого!“
Погледът му тръгна от човек на човек, търсейки прилика с Койд.
XIX
Вон бе закарал Ландън и Уилма в града и току-що се беше прибрал. Двамата с Ким бяха започнали да приготвят вечерята, когато вратата на кухнята се отвори.
— Здравей, Лиз.
— Здравейте.
— Лиз, Ким каза ли ти нещо за Ландън?
Тя остави на масата чантата с покупки.
— Не, но това дете ми прилича на мой внук. Така ли е наистина?
Вон пъхна ръце в джобовете си.
— Да, така е. Точно за това исках да поговорим. — Обърна се към Ким. — Ще ни извиниш ли за момент, ще отидем в дневната.
— Разбира се, аз ще довърша тук.
— Благодаря ти, няма да се бавим.
Хвана ръката на Лиз и я поведе. Тя седна на дивана, а Вон остана прав.
— Не знам как да започна.
— Като за начало, можеш да ми обясниш как си успял да запазиш в тайна сина си и защо си го направил?
За втори път от няколко седмици на Вон се наложи да разкаже историята на връзката си с Дорийн.
— И затова никой не разбра, че Ландън е мой син. Точно тук е мястото да ти кажа, че искам да ми направиш голяма услуга — завърши повествованието си.
— Слушам те.
Той нервно кръстосваше стаята.
— Знаеш ли, доста мислих за това. Вече сме много близо до убиеца — може всичко да се случи и детето ще остане сирак. Ти нямаш документи, за да докажеш, че съм твой син и Ландън ще бъде даден за осиновяване. Аз не искам това да стане. Уилма е силно привързана към него, но вече минава седемдесетте. Затова ти предлагам, ако си съгласна, да подпишем необходимите документи и да му станеш настойник. Какво ще кажеш?
— Разбира се, че съм съгласна. Той е прекрасно дете, а е и мой внук.
— Чудесно. Вече съм приготвил всичко, ще извикаме само Ким като свидетел.
Лиз се намръщи.
— Вон, случило ли се е нещо?
— Защо?
— Защо си се разбързал? Защо си подготвил тези документи точно днес? Усещаш ли нещо?
Лицето й побледня.
— Лиз, успокой се. Много прибързано си правиш изводи. Нали ме предупреди, че трябва да съм подготвен. Вече не бива да мисля само за себе си, а и за Ландън.
— Само това ли е?
— Да, нищо друго.
— Слава Богу. Помислих си, че предчувстваш нещо. Не мога да си представя как ще живея, ако те загубя, след като съм те търсила толкова години.
— Не се тревожи за това, но има нещо по-важно. Подозирам, че Ким е в голяма опасност през следващите 36 часа. Аз няма да напускам къщата. Друг полицай ще охранява отвън, както обикновено. Ще бъдем нащрек и ще го очакваме. Но все пак на няколко пъти убиецът успя да се промъкне.
— Не разбирам, защо ми казваш всичко това?
— Мисля, че не е много безопасно за теб да оставаш тук.
Вон забеляза, как изражението на лицето й се промени.
— Виж, няма защо да спорим излишно. Затова и искам ти да си настойник на Ландън, защото ще бъдеш на безопасно място. Веднъж вече пострада и твоите способности нищо не ти помогнаха. Има ли смисъл да се излагаш на излишна опасност? Ако той влезе отново тук, искам да знам, че трябва да се погрижа само за Ким. Разбираш ли ме?
— Разбирам те. Ще си наема стая в хотела.
Вон нежно погали ръцете й.
— Благодаря ти, Лиз.
Черни буреносни облаци придойдоха от планината и навън изведнъж притъмня. Лиз бе събрала багажа си и бе заминала в хотела.
Двамата вечеряха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.
Горещият въздух беше застинал. Нито една тревичка не помръдваше. Небето се осветяваше от светкавици, а последвалите ги гръмотевици отекваха като далечни барабани. Ким изохка, когато за секунда електричеството изгасна. Вон побърза да хване дланите й.
— Всичко ще е наред.
— Знам, не се страхувам, щом си тук.
Тя не мислеше повече за бурята. Това беше първото им докосване след онази вечер, когато му бе гостувала в неговата къща. Пръстите му описваха нежни кръгове по дланите й. Едва сега разбираше как й е липсвала дори тази малка нежност.
Навярно трябваше да мисли, че животът й е застрашен, че трябва да търси спасение. А мислеше само за него, искаше да се люби с него; отново да усети силното му тяло до себе си. За момент дори се смути от неконтролируемото си желание. Не отиваше ли твърде далеч — още една крайност в друга. От пълно въздържание почти до нимфомания. Искаше да го вкара в леглото си, но все още, без да му дава отговор за бъдещето на тяхната връзка. Не се чувстваше готова да вземе категорично решение, а и навярно се плашеше от риска, който бе поела.