Юмруците му се свиха. Това беше един от любимите стихове на Ана Ървинг, „По дяволите, Койд отново е идвал!“ Облегна се на стената и се опита да раздвижи мозъка си. „Ким!“ Хукна към спалнята й, вземайки стъпалата по две наведнъж. Само за няколко минути през нощта се беше унасял в дрямка и може би точно тогава Койд се бе промъкнал. Спря се за миг, за да успокои дъха си. Не искаше да я плаши излишно. Отвори безшумно вратата и надникна със свито сърце. Ким спеше. Въздъхна облекчено и около минута наблюдаваше спокойното й лице.
Слезе в кухнята и си наля чаша кафе. „Как ли е успял да се промъкне Койд?“ Поклати ядосано глава. Това едва ли беше толкова трудно. В тази огромна къща винаги можеше да отвори врата или прозорец, без никой във вътрешността да разбере това. А и снощи гръмотевиците бяха заглушавали всеки друг шум. Охраната отвън се бе оказала безсмислена. Вероятно Койд идваше пеш, заобикаляше и ставаше невидим за полицая отпред. Дори и да накараше хората си да патрулират в кръг, Койд просто щеше да ги изчака да отминат и тогава да влезе. Трябваше му добро полицейско куче, но такива имаше само в школата на Сиатъл.
Наля още една чаша кафе за Джордан. Искаше да обсъди положението с него. Трябваше да спрат Койд, дори още тази вечер.
„Какво, по дяволите, става тук?!“ Гледаше невярващо към празната полицейска кола. Очевидно, Вон бе променил методите си. Най-сетне се беше сетил да го направи. Усмихна се доволно — обичаше новите неща и предизвикателството. Внимателно изучаваше осветените прозорци. Виждаше Джордан Хол, седнал на дивана в дневната. Оттук не можеше да открие къде е Вон, но проследявайки погледа на Джордан, се досети, че навярно седеше някъде срещу него. Спалнята на Ким бе тъмна. „Нима тя спи? Защо не ме очаква? Май твърде много разчита на своя любовник, шерифът Вон Гарет! Нали й доказвах на няколко пъти, че нищо не може да ме спре. Сляпа ли е, не го ли вижда? Е, съвсем скоро ще се увери за последен път в глупостта и невежеството му…“
За няколко минути се концентрира върху плана си при променената ситуация. Провери оръжията си. Свали предпазителя на 9-милиметровия „Берета“. Намръщи се, защото никога не бе обичал пистолетите. Според него, само най-големите глупаци убиваха с пистолети. Любимото му оръжие си оставаше ловджийския нож, но тази вечер бе приготвил изненада.
Единственият проблем беше, че нямаше добър заглушител. Бе опитал няколко модела, но никой не бе показал добри резултати. Или звукът си оставаше силен, или куршумът летеше с голямо отклонение. Усмихна се, когато си спомни за заглушителите от криминалните филми. Там се чуваше само лек пукот, но това си бе трик на кинаджиите, а не реалност.
Огромна светкавица освети цялата къща и се наложи бързо да залегне. Това беше доста неприятно, защото лесно можеха да го видят. Бавно се промъкна към верандата, използвайки за прикритие храстите. Извади необходимия ключ. Още първия път, когато влезе тук, си бе направил дубликати от всички ключове. Сигурно слабоумието на Вон му пречеше да разбере как влиза, без да бъде забелязан.
Вече имаше готов план. За съжаление, Гарет веднага щеше да последва Ким. Двамата щяха да умрат почти едновременно, а толкова му се искаше неговото наказание да е последно. Щеше да е интересно как ще преживее загубата на любимата си Кимбърли. Но нямаше друг избор. Дали днес или другия месец, Вон вече бе осъден на смърт. Пък и защо да не умрат заедно, нали са любовници. „Ще завържа китките им ведно, за да посрещнат едновременно гнева ми. Каква чудесна идея! Защо не го планирах така още в самото начало? Можех да ги оставя за най-накрая. За един достоен епилог. Но сега е твърде късно.“
Вече втора вечер притъмняваше прекалено рано. Още от следобед буреносни облаци се заспускаха от планинските върхове. На връщане от работа Рей се бе отбил в магазина и бе взел една видеокасета под наем. Сега двамата с Лиз седяха на дивана, гледаха „Обратна тяга“ и от време на време се пресягаха към голяма чиния с пуканки. Въпреки че филмът изглеждаше интересен, Лиз не успяваше да се съсредоточи. Усещаше, че нещо я дразни, но какво точно — не можеше да разбере. Дали не беше разговорът й с Вон предишната вечер? Сега имаше и внук, за когото даже не бе подозирала. „Не, не е това, нещо друго…“
— Лиз, какво има? Много си бледа, да не ти е зле?
— Няма нищо, изглежда, че времето ме прави нервна.
— Сигурна ли си?
Тя се усмихна и стисна ръката му.