— Не се тревожи. Ако има нещо важно, нали знаеш, че ще ти кажа.
— Окей.
Рей обгърна рамото й и отново се загледа в екрана. Лиз също се опита да следи филма и дори за момент се увлече. Но когато посегна да си вземе пуканки, нещо в главата й избухна. Ръката й събори чинията. Рей я питаше нещо, но изобщо не чуваше гласа му.
Една след друга в съзнанието й нахлуваха сцени, сякаш от филм на ужасите. Джордан и Вон лежаха в локви кръв. Ким стоеше в спалнята си и пищеше от ужас. От мрака излизаше мъж с огромен нож в ръка. Вдигна я и побягна през тревите. Отнасяше я вкъщи. Катедралата. Процесия от хора, облечени в черно. Погребваха някого, поставен в бял ковчег.
— Лиз? Чуваш ли ме? Какво става?!
Тя скочи бързо на крака.
— Вон, Ким… да тръгваме!
Не успя да довърши думите си. Тялото й изискваше сякаш повече кислород от необходимото.
— Да тръгваме, Рей! Бързо, той е там!
XX
— Мисисипи — каза Джордан с усмивка и се протегна към кутийката с кола.
Разклати я, за да се убеди, че е празна и я остави на масата. Вон седеше със замислено лице.
— Хайде, какво става? Предаваш ли се?
— Хъм, Италия.
— Не става, вече си го казвал веднъж.
— Кога?
— Когато казах Триполи.
— Добре тогава, Индийски океан.
— Каква е последната ти буква, „н“. Ще отида да си взема още една кола от хладилника. Искаш ли нещо?
— Не, благодаря. Само подпри вратата, за да остане отворена.
— Това пък защо?
— Моля те!
— Както искаш.
Джордан взе един от столовете и я подпря.
— Докато се върна, ти давам време да мислиш. Нил.
— Лаос — веднага контрира Вон.
Джордан изчезна във вътрешността на кухнята и се появи след малко, отпивайки от кутийка с кола.
— Буквата „с“. Това е лесно. Сток…
Звук, по-силен от гръмотевичен тътен, отекна в стаята. Джордан учудено погледна червеното петно, което се появи на гърдите му. Опита се да се обърне назад, но се строполи по очи на пода.
Вон около секунда не можеше да повярва на това, което ставаше. После направо отскочи от мястото си, извади пистолета си и включи радиостанцията.
— До всички, до всички! Тук е Гарет. Искам веднага подкрепление в къщата на Фарис. Ранен полицай, спешно изпратете линейка! Край.
— Централа, прието — чу гласа на Етел Райт. Започна да отстъпва назад към спалнята. Не беше направил и няколко крачки, когато вратата й се отвори и Ким излетя в коридора. Облечена бе с дънки и пуловер и едва ли си беше лягала.
— Ким, влизай бързо вътре! Заключи се!
Тя не реагира в първия момент и добре, че оттук не виждаше тялото на Джордан, защото можеше да изпадне в истерия.
— Чуваш ли ме! Влизай и не отваряй на никого!
Този път тя кимна с глава.
— Пази се! — прошепна, преди да изчезне в стаята.
Чу се как се местят мебели — явно укрепваше вратата.
Вон изчака, за да се увери, че е в безопасност и тръгна бавно по стълбите. Прибра радиостанцията в джоба си и свали предпазителя на пистолета. Джордан лежеше в разширяваща се локва от кръв. Трябваше бързо да стигне до него и поне да го превърже. Но лампата в кухнята вече бе изгасена и той оставаше в уязвимата осветена част. Къде ли беше Койд? Изстрелът дойде от кухнята, но дали е той още бе вътре? Усети, че една сянка се раздвижи и стреля, без да се цели. В следващия миг се хвърли на пода, защото два куршума се забиха в стената над него. Сега поне знаеше къде точно се крие противникът му. Опита се да успокои дишането си. Вече достигаше основата на стълбището, когато се чуха няколко бързи стъпки и нещо силно изтрака. „Какво ли прави сега? Дали не излиза навън, за да ме изненада в гръб?“ Изчака още няколко секунди, но нищо не се случи. Не му оставаше избор, трябваше да се погрижи за Джорди, в противен случай скоро нямаше да има нужда от линейка. Наведе се и точно тогава отново чу стъпки откъм кухнята.
— Внимавай, Вон, аз съм Марти!
Пистолетът още беше вдигнат, когато Люис се приближи. „Какво прави той тук? Може ли да е пристигнал толкова бързо?“
— Ти какво търсиш тук? — изрече гласно мислите си.
— Как какво, дойдох на помощ.
Погледът му се насочи към зейналото дуло.
— Ей, внимавай с това желязо.
— Как изникна толкова бързо?
— Наливах бензин долу при хълма, когато чух, че искаш помощ. Веднага тръгнах и нали знаеш какво става, като настъпиш педала до пода?
Вон продължаваше да го наблюдава недоверчиво. Нещо в него го смущаваше. Нещо бе по-различно от обикновеното.
— Видя ли нещо отвън?
— Не, нищо. Стори ми се като спирах, че някой се измъкна към задния двор, но не съм много сигурен.
Вон тръсна ядно глава. „Какво ме прихваща? Вместо да помогна на ранения си приятел, се съмнявам и Мирти, с когото работя вече две години.“ Игнорира подозрението си и остави пистолета на пода. Люис се наведе над него.