Очите й постепенно свикнаха с тъмнината и се надигна, за да види поне накъде отиват. Неволно светкавици проблеснаха и с тревога установи, че се движат по тесен горски път. От двете страни имаше дървета. Разочаровано се отпусна на пода. Със сигурност тук не можеше да се ориентира, а и как ли щяха да я открият?
Колата заподскача отново по неравностите на пътя, а после рязко зави надясно. Клоните започнаха да драскат двете страни на каросерията. Въпреки че се опитваше да запази спокойствие и да търси възможност за бягство, ужасът и отчаянието я сграбчиха за гърлото. Щеше да се разплаче, но изведнъж си спомни нещо, което баща й беше казал: „Ким, ако срещнеш в гората мечка, вълк или друго диво животно, никога не показвай, че се страхуваш, никога не бягай. Така го окуражаваш да те атакува.“ Не знаеше със сигурност дали това е най-доброто за ситуацията, в която се намираше, но нямаше какво друго да направи. Преглътна сълзите си. В този момент пикапът се разтресе и спря. Чу тежки стъпки, вратата се отвори с трясък и очите й бяха заслепени от лъч на силен прожектор.
Койд я сграбчи за глезените и се опита да я измъкне от каросерията. Омразата и страхът сякаш удвоиха силите й. Риташе отчаяно с крака, за да му се противопостави, но той успя да я укроти, издърпа я на тревата и се надвеси над нея.
— Здравей, скъпа — погали леко лицето й. — Ще дойдеш ли тази вечер на забава?
Светкавица отново раздра небето и освети ухилената му физиономия. С тази усмивка приличаше на звяр, оголил от злоба зъбите си. На бузата й падна ледена капка дъжд. Започваше да вали.
Потискаща, неестествена тишина блокираше всички сетива на Лиз. Надигна глава и въпреки раздиращата болка, отвори очи. Мощна мълния озари околността и сякаш увеличи страданието й. Бурята се развихряше и първите капки дъжд затупкаха по покрива на купето. Направи й впечатление, че колата изглеждаше някак по-различно. Цялата й предна част беше силно деформирана. Бяха се блъснали в голям бор. Спомняше си удара, а после гласа на жената от централата, търсеща Рей. „Какво ли е станало?!“ Едва не припадна, когато извъртя главата си. Опита се да мисли, въпреки че съзнанието й още бе замъглено от болката.
Чейни лежеше с разперени ръце на волана. Разтърси рамото му.
— Рей? Отговори ми! Чуваш ли ме? — опита се да го отмести от кормилото.
Но как можеше да помръдне тежкото му и отпуснато тяло. Изпъшка ядосано и избърса носа си, който странно течеше. С учудване погледна тъмните петна по ръцете си. Носът й бе разбит, беше цялата в кръв. Насочи отново усилията си да вдигне Чейни.
— Рей? Чуваш ли ме? По дяволите!
Най-сетне успя да го избута и положи главата му на облегалката. Някъде по нагънатия капак се чу силно пукане. С тревога забеляза, че оттам започна да излиза задушлив синкав дим.
— Ставай, Рей! Ще изгорим!
Той се размърда леко.
С разтреперани крака и залитайки, Лиз отиде откъм неговата страна и след като се пребори с повредената брава, отвори вратата. Счупено стъкло се посипа по ръцете й. Погледна дали по Рей има някакви по-сериозни травми, но бе прекалено тъмно.
— Ранен ли си?
— А ти какво си мислиш, че се правя на интересен? — изръмжа той насреща й.
Не обърна внимание на грубостта му и продължи да изследва тялото му.
— Прострелян ли си?
— Не, само забих глава в стъклото.
— Добре, ставай тогава. Трябва да излезеш оттук, колата гори.
Продължи да го дърпа за рамото. Рей извади единия си крак извън купето, но когато се надигна, изохка гръмогласно.
— Боже Господи! Това вече боли.
— Престани да ревеш като бивол, а си изкарай задника оттам! Чуваш ли ме, Рей Чейни? И аз мога да съм груба. Разбра ли?
— Да, да, престани да крещиш.
Рей най-накрая излезе и, клатушкайки се, тръгна към къщата.
— Видя ли кой стреля по нас? — попита Лиз.
— Стори ми се, че съм виждал този пикап. Но всичко стана толкова бързо.
Бяха вече до входа, когато до тях достигна звук от сирена. Видяха, че по пътя се задава линейка, но Лиз не й обърна внимание, защото забеляза двете тела на пода.
— Господи, Вон?!
Втурна се към него. Опита се да овладее паниката, която я обземаше и се наведе да провери пулса му. Усети отчетливото биене на сърцето му под пръстите си и въздъхна облекчено. Оставаше само да види дали няма някакви по-сериозни наранявания. „От кого е тази локва кръв?“ Страхът стегна гърлото й, когато забеляза тъмночервеното петно зад ухото му. „Нима е прострелян и сега живее последните си минути?! Нима ще умре в ръцете ми?!“ С разтреперани ръце обърна главата му. Минута по-късно през тялото й премина вълна на облекчение. По челото му нямаше следи от наранявания.