Вратата с трясък се отвори и доктор Харкоурт нахълта с още двама санитари, носещи носилка. Едва сега забеляза, че Рей бе коленичил до Джордан.
— Кой е първи?
— Тук, докторе, Джордан има слаб пулс.
Рей се отдръпна и тръгна нагоре по стълбите. Един от санитарите преглеждаше Вон. Само секунди, след като поднесе под носа му амоняк, той отвори очи.
— Ким?! — надигна се и доста грубо го отстрани. — Къде е Ким, кажете ми?
Лиз се опита да го успокои.
— Постой малко така, да прегледат раната ти. Ще открием къде е Ким.
— По дяволите, няма я тук, нали? Люис я е спипал. Как можах да го допусна!
Рей, който в този момент се спускаше по стълбите, чу последните му думи.
— Вон, какво имаш предвид? Каза, че Люис я бил хванал, какво общо има това?
— По дяволите, това не е Марти Люис! Казва се Койд Дейвис. Живяхме заедно девет години при Ана Ървинг. Той е убиецът.
— Но как така не си ни казал нищо за това?
Вон тръсна ядосано глава.
— Не можах да го позная. За последен път го видях преди петнадесет години, а и мислех, че е мъртъв. Очите му бяха с друг цвят, носел е контактни лещи.
Рей изглеждаше напълно объркан. Сякаш някой му беше казал, че Земята е плоска, и току-що бе достигнал ръба й. След минута, когато се окопити, устата му избълва поредната доза ругатни.
— Мръсно копеле! Две години работи при нас и го мислех за приятел, а той ни се е подигравал! Ще му отрежа кратуната, ако го хвана!
Лиз не можеше да повярва, че това разкривено от злоба и омраза лице е на Рей Чейни. Но явно това не правеше силно впечатление на останалите. Доктор Харкоурт се приближи.
— Хайде, шерифе. Ще трябва да се поразходим до болницата.
— Без мен, докторе. Нямам време за никаква болница. Имам важна работа.
— Но…
— Извинявайте — намеси се Лиз, — има ли нещо сериозно?
— Не, госпожо. Но раната трябва да се зашие и за всеки случай да погледнем главата на рентген. Това е.
— Добре, не можем ли да дойдем по-късно?
— Ако питате мен, трябва още сега да натоваря всички ви в линейката. Цялото ви лице е в кръв, но това си е ваша работа. Нямам време за спорове. Джордан е в тежко състояние и трябва да събера екипа за операция.
— Някой ще ми каже ли, какво по дяволите, става тук?!
Стоун стоеше до вратата и изглеждаше в лошо настроение.
С помощта на Рей Вон се изправи на крака.
— Койд хвана Ким. Мартин Люис е убиецът. Койд и той са едно и също лице.
— Какво? Твоят заместник?! — очите на агента се разшириха от изненада.
— Да, през цялото време е бил до нас.
— Добре, трябва бързо да открием къде е отишъл. Този човек продължава да живее с миналото си. То го мотивира за всичките му действия. Ще трябва да си поразмърдаш мозъка и да се върнеш в спомените си. Лиз каза, че убивал жертвите си в помещение, наподобяващо църква. Нарича го „катедралата“. Това не ти ли говори нещо?
— Не.
— А думата „катедрала“ не е ли свързана със стиховете? Мисли какво може да ни даде следа?
Вон изсумтя ядосано. Ким беше в ръцете на убиеца, а те си играеха на гатанки.
— Добре, ще опитаме друго.
Стоун се обърна към Рей.
— Чейни, можеш ли да караш?
— Що за въпрос? Имам книжка от трийсет години.
— На главата си имаш подутина.
— Няма нищо, така съм си по-красив.
— Тогава, вземай моята кола и претърси къщата на Люис. Но се постарай да стане колкото се може по-бързо. Обади ни се, ако откриеш нещо.
— Тръгвам веднага.
Стоун докосна ръката на Лиз.
— Виж, Лиз, знам, че ще ти е много трудно да се концентрираш в този момент, но трябва да ни кажеш нещо повече. Не можем да работим без никаква следа.
Тя го гледаше напрегнато. Животът на Ким зависеше от нея. Но как можеше да помогне, когато самата тя не познаваше добре способностите си. Мисълта, че би могла да се провали, я ужасяваше.
— Добре. Искам само да отидем в кухнята, там се чувствам по-добре.
— Разбира се, да вървим.
Със Стоун седнаха до масата, а Вон застана до прозореца и се обърна с гръб към тях. Той явно се бореше със своето нетърпение. Докато преди само предполагаше, че е влюбен в Кимбърли, сега можеше да се закълне, че е така.
— Лиз, трябва да се концентрираш върху „катедралата“. Нищо друго не ни трябва, само да разберем къде е това място.
— Да, ще опитам.
Лиз изпъна ръцете си напред. Видението от странната църква отново се появи. Но този път бе много по-бледо и неясно. Пое си дълбоко дъх. Нищо. Всичко се стопяваше, без да може да го спре. Отчаянието й растеше и усети, че сълзите й потичат.
— Лиз? По-спокойно. Цялата трепериш, какво ти е?
— Опитах се да видя повече, но всичко ми е като спомен, няма нищо ново.