Бавно отвори очи, но побърза да сведе глава. Не искаше да среща погледа на Вон. Какво ли щеше да открие в него? Болка? Отчаяние и разочарование?
Стоун се обърна към него.
— Вон, нямаш ли някакъв предмет, който е свързан с Люис? Лиз така ще има по-голяма концентрация.
Настъпи около минута мълчание, после Вон бързо излезе от стаята. Когато се върна, в ръцете си държеше найлонов плик с лист хартия и черна роза.
— Ето това. Нямах време да го занеса в участъка. Намерих го сутринта в хладилника.
Лиз погледна към цветята и тялото й изстина. Дори без да го докосва, знаеше, че то излъчва злоба, омраза и жестокост. Затвори очи и протегна ръка към него. Студенината се усили, имаше усещането, че се потапя бавно в заледено езеро. Но тъмнината пред нея започна плавно да се отдръпва. Малки точици светлина се приближаваха.
— Виждам отново, това са свещите…
— Къде е? Къде се намира?
Нетърпеливият глас на Вон прогони видението й. С крайчеца на окото си забеляза как Стоун с рязко движение го накара да замълчи. А после чу приятния му мек глас:
— Лиз, успокой се, можеш да говориш, когато се появи нещо. Няма да те прекъсваме.
— Да, ще опитам. Беше същото видение, както онзи ден.
— Добре, чудесно. Опитай се да опишеш стените.
Тя концентрира вниманието си върху тях. Не ги виждаше. Нямаше достатъчно светлина, а те бяха толкова тъмни.
— Каменни, стените са от тъмен камък.
— Като в подземие?
— Не, не е подземие.
Лиз изохка от безсилието си да определи какво точно беше това. Трябваше й повече светлина. Какви бяха тези висулки по тавана?
— Господи, но това са сталактити. Пещера!
— Пещера ли? — попита Вон.
— Да, това говори ли ти нещо?
— Като деца е Койд намерихме горе при потока голяма пещера. Входът й беше тесен, но вътре имаше зала, висока сигурно около 10 метра, а навътре… — Той млъкна и погледна към Стоун. — Дяволите да ме вземат, как не се сетих по-рано! Когато се прибрахме, разказахме за нея на Ана Ървинг. Тя като дете също бе ходила там и я нарече „Природна катедрала“.
— Ще можеш ли да я намериш?
— Мм, минаха двадесет години, но ще трябва да опитам.
Десет минути по-късно, седнали в джипа на Вон, се друсаха по черен планински път.
Стоун надвика шума на двигателя и плющящия по стъклото дъжд.
— Днес получих повече информация за твоя „приятел“, Майк Драйтън.
Вон не отделяше очите си от разкаляния коловоз.
— Нещо ново?
— И още как. Истинското му име е Ед Бейли. Направил е кариера от въоръжени грабежи — един от най-добрите е в щата. Има обвинения за пет убийства. Избягал е от затвора преди четири години. Колегите смятали, че е минал в канадска територия, защото нищо не се било чувало за него. За съжаление, когато отидох да го арестувам, беше изчезнал. Но едва ли ще успее този път да стигне далече.
Някъде наблизо падна мълния и Вон едва не обърна джипа по хлъзгавия наклон. Той сякаш не обърна внимание на думите на Стоун. Мислите му бяха другаде и само каза:
— Господи, няма ли да стигнем най-после?!
XXI
Ким трепереше от студ. След като я довлече дотук, Люис грубо я блъсна на земята и омота краката й със скоч лента. Върху песъчливия под на пещерата бяха наредени над сто свещи. Той ги запали една след друга, а после се отдалечи и сякаш забрави за присъствието й. Ким знаеше, че това отлагане няма да трае дълго, но не виждаше никакъв начин да избяга.
Въпреки усилията си да запази спокойствие и да не пада духом, сълзите напираха през затворените й очи. Колкото и да бе силна волята й, не можеше да се пребори със страха. Той успяваше да я победи.
Вон се бе оказал прав. Защо не се бе вслушала в думите му? Защо подминаваше шансовете си да бъде поне за малко щастлива, след като съдбата толкова рядко бе благосклонна. Разбираше истината, но едва сега, когато от нея нямаше никакъв смисъл. Нямаше възможност дори да му признае, че го обича. „Обичам го.“ Тези думи пронизаха мозъка й. „Била съм толкова глупава като се опитвах да контролирам най-силното чувство — любовта! Това е равнозначно на усилието да се контролира хода на времето!“ За първи път от много години Ким се молеше. Молеше се да поживее още малко, за да каже на Вон, че не е била права. Да му признае любовта си, да усети ръцете, прегръдката му още един път. Гърлото й се сви конвулсивно, но това не можеше да се сравни с болката, която раздираше душата й.
Шум, от приближаващи се стъпки я накара да настръхне. Люис се беше върнал и, облечен в найлонов комбинезон, с гръб към нея започна да подрежда някакви предмети. Пистолетът му се намираше в малка ниша отсреща. Изглеждаше много задълбочен в приготовленията си.