Очите й не се отделяха от оръжието. Мислеше си, дали…
Люис изведнъж се обърна.
— Скъпа Кимбърли, твоят час удари!
Зениците му неестествено проблясваха в полумрака на пещерата. Погледът му я ужасяваше. Така можеше да гледа само един маниакален убиец. Когато се приближи още повече, Ким видя, че си бе сложил бели хирургически ръкавици. В едната му ръка имаше машинка за подстригване, а в другата огромен нож.
Видът на зловещото оръжие я парализира. Отражението на свещите в острието му придаваше още по-внушителен размер. Но само след секунда тя забрави напълно за страха си. В съзнанието й нахлуваха разкъсани спомени, които скоро започнаха да се подреждат като плочки от домино.
И тя видя. Бяха четири непознати момчета. Може би, ако баща й им беше дал парите от касата, сега още щеше да е жив. Но бе избухнал спор и той се бе държал с тях като с непослушни деца. И за съжаление, те се бяха оказали такива. Някой я бе ударил със същия окървавен нож, с който бяха намушкали и баща й. Бе паднала на земята, а едно от момчетата се бе надвесило над нея и злобно се бе засмяло. После всички бяха побягнали. Запомнила бе това лице и бледозелените очи, но ги бе складирала някъде дълбоко в съзнанието си. Дори хипнотичните сеанси не й бяха помогнали да ги извади оттам. Но сега, след като бе видяла това лице преди няколко дни, отблясъкът на ножа само й бе помогнал да затвърди подозрението си. Убиецът на баща й се казваше Майк Драйтън.
Люис коленичи до нея и остави машинката на близката скала. Бавно започна да приближава ножа, докато най-накрая Ким усети студеното острие да докосва бузата й. „Нима това е краят?! Няма ли как да го спра?!“
Ножът мина под лентата, запушваща устата й, и с едно рязко дръпване Люис я отлепи.
— Ето, така е по-добре, скъпа. Ще можем да си побъбрим.
Ким облиза напуканите си устни. Той наклони глава и я загледа с някакво детинско любопитство, все едно че беше муха в буркан.
Опита се да потисне страха в гласа си.
— Защо го правиш?
— О, това вече е непоносимо! Още един, който не помни прегрешението си. Ти ме нарани, Кимбърли. Липсата на съжаление и разбиране към мен ме караше да страдам. Оказа се, че ти си жестоко и безчувствено момиче.
— Не мога да разбра, за какво изобщо говориш? Не съм ти направила нищо…
— Тц-тц… твърде лошо.
Острието пролази по върха на носа й. Отдръпна се назад, опитвайки се да се отдалечи от него.
— Възражението се отхвърля. Твърдението за невинност не променя присъдата по вашето дело. Съдът реши — осъжда ви на смърт.
Люис я сграбчи за врата и я притегли към себе си. Повече нямаше накъде да се отдръпва. Усети горещия му дъх в лицето си. Той бавно придвижваше ножа по устните, брадичката й, докато достигна до нежната извивка на шията й. Сърцето й заби бясно. Мрачното предчувствие, че всеки миг може да се окаже последен, накара дъхът й да спре. Но острието вече се спускаше надолу и галеше гърдите й. От студа зърната им бяха настръхнали и привлякоха похотливия му поглед. Страхът й се замени от погнуса и отвращение. Омразата се събра на топка в гърлото й. Без да се замисли за последствия, събра слюнката в устата си и се изплю в лицето му.
— Мръсник, махни си ръцете от мен!
Люис побесня от злоба. Сграбчи я грубо за косата и изви главата й.
— Ще си платиш скъпо за това, Кимбърли! Явно не се учиш от грешките си.
От силната болка сълзите й отново потекоха. Усещаше острата му брада по бузата си. Той чакаше отговора й. С рязко движение пъхна ножа под блузата й и замахна. Чу се шум от раздираща се материя. Ким се опита да се отдръпне, но успя да се измести само няколко сантиметра. Люис се наведе и повдигна главата й с ножа, така че да вижда очите й.
— Мога да правя, каквото си искам с теб. И ти не можеш да ме спреш, знаеш го, нали, Кимбърли?
— Гадно копеле!
С грубо дръпване разкъса сутиена й, разкривайки треперещите й гърди. Острието с плоската си част се заразхожда по тях.
— Знаеш това, нали?
Разбра какво искаше от нея. Да признае мощта му и собственото си безсилие. Не можеше да падне на колене пред един ненормален убиец, а й се живееше толкова много.
— Да, знам това.
Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка.
— Браво, умно момиче. Видя ли, че ще се научиш, но вече е твърде късно. Сега ще трябва да те накажа.
Застана зад нея и притисна главата й към гърдите си. Машината забръмча и тежки къдрици руса коса започнаха да падат по земята. Стисна очите, за да спре напиращите сълзи, но и това не помагаше. Усети как главата й сякаш олекна. Той почти свършваше. „Моля те, Господи нека да поживея още малко!“
Стори им се, че пътуват часове. В действителност едва ли бяха изминали повече от 45 минути. Вон отчаяно се мъчеше да си спомни отдавна забравени детайли от местността. На два пъти се връщаха, тъй като се оказа, че са объркали пътя. Дъждът плющеше и въпреки че чистачите работеха като луди, не успяваха да се справят с предното стъкло.