Въздъхна с облекчение, когато видя, че преди тях е минала и друга кола. Калните следи и начупените клонки бяха съвсем пресни. Едва не пропусна да забележи отражението от стоповете на някакъв автомобил. Скочи върху спирачките, джипът се поднесе по мократа трева и спря на сантиметри от бронята на пикапа.
— Това е шевролетът на Мартин Люис. Малко по-нагоре е пещерата.
— Да вървим — Стоун хвана дръжката на вратата, но за момент се поколеба и се обърна назад. — Лиз моля те, остани тук. Рей ще дойде всеки момент.
Бе говорил с Чейни само преди минута по радиостанцията и му бе обяснил къде приблизително се намират. Той оставаше единственото им подкрепление, ако нещата тръгнеха зле. Вон също я наблюдаваше с напрегнат поглед и въздъхна облекчено, когато тя кимна с глава.
— Хайде, Стоун, следвай ме.
Двамата си запробиваха път през гъстите храсталаци. Леденият дъжд продължаваше да се излива отгоре им, мокрейки ги до кости. След около петдесетина метра се показаха и първите скали.
Виждаше се и отъпканата пътека, водеща към пещерата. Входът й се оказа доста тесен — колкото да пропълзи един човек.
— Вон, това ли е единственият вход? Тук лесно ще ни усети.
— Може да има и друг, но аз не го знам. Разчитам на това, че няма да ни очаква.
— Добре, ще влезем един след друг, но ще останем близо до входа. Надявам се да доловим някакви шумове.
— Окей.
Извадиха пистолетите си и Вон се промуши напред. Входът наподобяваше тунел, широк не повече от метър и двадесет. След като шумът от проливния дъжд остана зад тях, настъпи тишина.
— Вон, чуваш ли нещо?
— Засега нищо.
Пропълзяха още няколко стъпки и Вон забеляза отражение от светлина върху скалите. Ослуша се, но отново не чу нищо, освен учестеното дишане на Стоун и скърцането на обувките му по песъчливия под. Направи му знак да се движи по-тихо и продължи напред. Сърцето му се беше свило. „Дано не сме закъснели!“
Сантиметър по сантиметър се придвижи до ръба на скалата. И тогава го видя. Койд! Облечен в найлонов работен комбинезон, стоеше с гръб към тях и съсредоточено работеше върху нещо. Вон се огледа — всичко бе точно така, както го бе описала и Лиз: свещите из цялата пещера, каменният олтар, таванът със спускащите се сталактити. Койд се размърда и той с ужас видя, че в ръцете му имаше кичур руса коса. Преглътна мъчително и махна на Стоун да се приближи.
— Виж това.
Агентът предпазливо надникна и след малко прошепна:
— Хайде, ще го изненадаме. Тръгни натам, а аз ще заобиколя от другата страна.
Вон направи няколко безшумни крачки и се прикри зад огромна каменна колона. Внимателно подаде глава и видя Ким. Сърцето му щеше да изхвръкне. Тя беше жива! Първоначално обаче леко се шокира, въпреки че го очакваше. Красивата й руса коса бе изчезнала, а главата й бе обръсната до голо. Имаше ивици кръв по рамото и гърдите й. Идваше му да скочи и да разкъса този изверг на парчета.
Ким го усети и извърна очи към него. Бързо вдигна пръст и го сложи на устните си. Вон се обърна, за да види дали Стоун е готов. Агентът му кимна.
Но Койд изглежда проследи погледа на Ким, защото захвърли кичура коса и хукна за пистолета си. Вон изскочи от прикритието си.
— Стой! Дръпни се от пистолета!
— А-а, Вон, ти ли си, приятелю? Колко хубаво, че се отби. Исках да те повозя с Кимбърли, но старият Рей ми попречи.
— Обърни се! По-бавно!
Когато Койд извърна лицето си, Вон видя лудостта, пламтяща в очите му. Как не я бе забелязал през тези две години? Наистина изглеждаше доста променен — напълнял, с пребоядисана коса и контактни лещи, — но душата му си оставаше същата. Все пак бе успял да заблуди всички.
Койд се опита да направи рязко движение.
— На колене, ръцете зад тила!
Той не се помръдна.
— Чуваш ли ме!
— Майната ти! — изсъска Койд и сграбчи оръжието.
— Пусни го!
Вон стреля, целейки се в ръката му. Не успя да улучи. Проехтя изстрел от пистолета на Стоун и Койд се сгърчи. Макар и превит на две, отново се опита да вдигне пистолета си. Два поредни куршума се забиха в тялото му и той рухна на земята. Конвулсивно дръпна спусъка, но куршумът отлетя някъде в скалите. Пистолетите на Вон и Стоун изгърмяха за последен път и Койд не се помръдна повече. Стрелбата още отекваше навътре в пещерата и наоколо се разлетяха ято прилепи. Вон стоеше и вцепенен гледаше трупа на човека, когото две години бе смятал за свой приятел. Най-после всичко бе свършило. Повече убийства в Лилоут Крийк нямаше да има.