— Върви по дяволите! — изруга проснатият върху леглото мъж.
Дав стана и отново се запъти към вратата.
— Може би следващия път ще ми донесеш бутилка згромб — със смях викна стопанинът на Ларна. — И един пуловер, по-дебел. Замръзнах в този хладилник, където сте ме бутнали.
И Ларн беше прав, защото го бяха затворили в „Камерата на вкаменелостите“.
След спокойните години, прекарани на „Сперанца“, Дав беше потресен от лавината на събитията през последните дни, които за него бяха необичайни. Промяната, станала с Умна, го вълнуваше не по-малко от срещата му с Ларн. Тяхната почти братска обич се превърна благодарение на Умна в нещо, неподозирано дотогава; а може би предполагано, но теоретично, от видяното в аудиовидеотеката, но не под формата на това приятно вълнуващо, непознато и мило чувство, което изпълваше гърдите му и завладяваше тялото му с нови и силни усещания, които го караха ту да пребледнява, ту да се изчервява само от един неин поглед. Дори и да не познаваше в качеството си на навигатор най-скритите кътчета на „Сперанца“, сега щеше да ги открие и да се уедини с опиянението си от първата любов.
Ако любовта кара някои младежи да пишат стихове, за Дав тя се изрази в нови шахматни варианти. От знойния изблик на чувствата замръзналите дотогава извори се разтопиха и му позволиха да навлезе в свят, вероятно непосетен от никого досега. Макар че притежаваше необикновена сила да се контролира, този нов свят беше за него неизчерпаема феерия от звуци и цветове, с които се възражда природата за сватбата на птиците.
Тези въжделения изглеждаха напразни, защото вероятно само ум като неговия можеше да намери в тях някакъв смисъл, а за Умна те значеха много по-малко от действителните ласки. Впрочем тя имаше за шахмата доста примитивно мнение, но в края на краищата човешко и реалистично. Според нея шахматната дъска представляваше бойно поле. Развълнувана от едновременната игра на Дав с пиратите, тя възприе възхитителните фойерверки, които й предлагаше като цветя на вдъхновения си ум, за доказателство на необходимата подготовка за бъдещото изпробване на силите. И понеже знаеше, че баща й иска Дав да участвува в нови състезания, Умна го тласкаше към това. Обаче той, който още не знаеше какво значи поражение и смяташе, че шахматът трябва да бъде занимание без корист, продължаваше да съчинява шахматни варианти, както гъсеницата създава копринени пашкули, а математиците — техните алгебри и геометрии.
Но това щастие не продължи много. Дав разбра, че баща му изживява последните си дни, и сякаш самата мисъл за тази неумолима раздяла го накара да се почувствува обхванат от съмнения. И не би се осмелил да сподели мислите си, ако Грегори Богар не бе започнал разговора:
— Благодаря ти, че прие да изиграеш тази симултантна партия…
— Няма защо да ми благодариш. Ти ми забрани да играя и пак ти поиска да…
— Разбирам… Разгневен си от това, че погази думата си.
— Не, татко, ти не ме разбра. Не погазих думата си или поне не го сторих сега. Отдавна го направих…
— Играл ли си оттогава? — тъжно попита Грегори Богар.
— С никого не съм играл, но в главата ми партиите сами се редуват. Иначе как бих приел да се боря слепешком с толкова противници.
— Но не успя да победиш всички…
— Когато си поставих шлема на главата, не знаех какви намерения има Муни. Аз приех облога с решението да победя и съм убеден, че щях да успея…
— Не ти ли се струва, че е по-добре така, както се стекоха обстоятелствата?
— Може би…
— Не се измъчвай, не измъчвай и мене. Кажи ми какво те вълнува!
— Тате, спокойно приех да не играя с никого, но не бих желал моят талант — ако може да се нарече така — да бъде цената на една сделка. Ти издаде тази заповед. Вярвам в нея и фактът, че не я спазих, не ми дава покой.
— Дав, момчето ми… — промълви старецът. — Аз съм на края на живота си. Сега много неща преценявам по-иначе, отколкото преди. Може би сгреших, като те заставих да не играеш… макар че намеренията ми бяха добри…
По затруднението, с което баща му произнасяше думите, Дав разбра, че му причинява душевни вълнения.
— Успокой се, мили мой — рече той и хвана костеливата му ръка. — Всичките ти ходове бяха добри — добави с нежна усмивка.
— Не! — възрази умиращият. — Ти ме обичаш, вярваш в мене, но не си убеден, че последният ми ход беше правилен. А… аз… аз… не се съмнявам… Шахматът не бива да се превръща в самоцел за тебе… Иначе ще стане един кошмар, едно чудовище… Помисли върху това! Сега беше съвсем друго… Беше средство за постигане на нещо по-възвишено… Бих искал шахматът да бъде за тебе средство за усъвършенстване… не да те ограбва… да те изсуши… да те… Това ти завещавам…