— Не вярвам. Човек като него доизживява дните си на едно място.
— Говориш като мъдър старец, момче! — викна Ларн и се опита да прикрие вълнението си.
— Остави тези приказки! — прекъсна го Дав. — Знаеш ли името на планетата, където е попаднал Гутрие?
— Не. Виждаш ли, че си на път да направиш най-мизерната сделка, каквато никой никога не е постигнал?
Дав погледна Ларн и му се стори, че пред него стои Грегори Богар. Отвърна усмихнато:
— Засега ти сключи мизерна сделка. — Стана и се запъти към вратата: — Моята изисква още работа.
— В същност какво смяташ да направиш? Дав почувствува, че се изчервява.
— Тези дни ще ти съобщя кога ще нанесем удара — добави той, без да се обръща към Ларн.
Въпросът на пленника смути Дав, защото, като намисли бягството, той залагаше на помощта на Умна. Щеше да поиска от нея само да спре или да повреди алармената система. Останалото щеше да се уреди лесно, защото Ларн познаваше всичките помещения на кораба, който за известно време беше под негова власт.
Правилно ли постъпваше, като намесваше Умна в тази история? Дав се колебаеше, но се и боеше сам да посрещне гнева на капитана; ако се скара с Муни, ще трябва да напусне „Сперанца“ и да се раздели с Умна. Но ако предположи, че бъде открито съучастието на момичето, нямаше ли да стигне до същия резултат? Да не би да го е заслепило желанието да не загуби любимата си? Или по-скритото му намерение беше да я постави на изпитание? Както и да е, но за да вземе решение, беше наложителен открит разговор между него и нея.
— Мила моя — подхвана той направо основния въпрос, — реших да осъществя плановете, които ти изгради през последно време…
— Какво те прихваща? — зачуди се момичето, усетило някаква опасност.
— Мечтаеше за великолепни турнири. Ще ги имаш.
— И за това нещо необходимо ли е да правиш физиономия на щангист, който вдига някаква тежест?
— Ако трудностите на шахмата можеха да се измерят в килограми, сравнението ти би загубило от иронията си. И аз по някакъв начин съм щангист.
— Предавам се. — Тя се доближи до него, прегърна го и го целуна. — Значи, ще завладеем света, мили!
— Точно това исках да ти кажа — нежно я отстрани от себе си той. — Щом пристигнем на Струве, ще тръгнем да завладяваме ако не целия свят, то поне част от него.
— Щастлива съм, Дав — прошепна тя. — Колко ще се зарадва баща ми!
— Е, в това не съм много убеден.
— Как можеш да се съмняваш? Откога чака той да заиграеш сериозно!
— Сериозно ли? Иска да каже, че досега съм играл лекомислено… В същност прав е Кап (така наричаше капитана). Шахматът трябва да се превърне в цел на живота ми. Ето какъв вариант ти предлагам за започването, мечтано от тебе: щом стигнем на Струве, ще организирам състезание за цялата звездна система Касиопея. Ще спечелим много пари… или може би няма да играя за пари. Но при всички случаи ще си набавя двуместен космически кораб, за тебе и за мене. С него ще обиколим Галактиката, защото ще поискам свръхсветлинен кораб…
— Дав, ти обичаш шахмата повече от мене — възмутено рече Умна, сякаш направи някакво откритие.
— Лъжеш се, не го обичам, както не мога да кажа, че обичам дишането. Това е нещо естествено. И макар че моят начин на мислене ми се струва съвсем естествен, заставен съм от досегашния си опит, като имам пред вид статистиката, да направя извода, че умът ми е рядко срещано явление. И именно това нещо ме занимава…
— Значи, не можеш да се откажеш да играеш?
Тъкмо тя ли, която го насърчаваше да играе, сега го караше да се откаже! Колко е непостоянна душата на момичетата!
— Дори и да можех, пак остава в сила въпросът за този ум… ненормален — с неочаквана студенина отговори той. — Сякаш страдам от някаква болест, прикрита, скрита под думата „непобедим“.
— Може би наистина си неизлечим — усмихна се Умна полугальовно, полузлъчно, — щом смяташ понякога ремито за загуба.
— Това е само игра на игра, която измислих, за да развия въображението си, но е истина, че никой не може да ме победи.
— В края на краищата какво искаш?
— Казах ти вече: въпросът за шахмата за мен е въпрос за ума, който ми е даден. Ако открия някъде човек с ум като моя или даже по-силен, ще имам доказателство, че не притежавам чудовищен мозък…
— Сега разбрах… — промълви Умна и пребледня. — С други думи, търсиш някого, който да те победи. Гориш от нетърпение да го намериш.
— Донякъде — уклончиво отговори Дав. Грубият начин, по който момичето изрази мисълта си, му причини почти физическа болка. Изведнъж я почувствува чужда, та даже и себе си, и продължи: — Обаче ти свеждаш най-важния проблем в живота ми до някакви външни явления…