— Външни ли? — възмутено възкликна Умна. — Аз за тебе външно явление ли съм?
— Мила моя, казал ли съм такова нещо — внезапно се върна той към действителността, сякаш повикан от странното поведение на любимата си.
— Даде ми да подразбера. Моята мечта е да те виждам винаги победител, а ти се стремиш да те победят. И трябва да знаеш още нещо: обичам те, живота си бих дала за тебе, но не можеш да ме заставиш да не обичам баща си и да се разделя с него. Единственото, което искам, е да живеем заедно…
Дав прегърна Умна и скри лицето си в къдравите й коси. Освен смъртта на баща му нищо друго не беше го огорчило така силно, както нейните думи. Сега проумя, че целият му план е погрешен. Приложен в живота, шахматът сякаш се подчиняваше на други закони, ставаше абсурден… „Следователно трябва да се разделим“ — помисли си той натъжен, но устните му прошепнаха други думи, посветени на Умна, които бяха лишени от смисъл:
— Любима, ти не ме разбра. Не желая да бъда победен, защото с това би се доказало, че шахматът е случайна игра, а това моят ум не може да възприеме.
Момичето се отскубна от прегръдката, погледна лицето му, върху което видя горчива усмивка, и заплака. А той изведнъж разбра, че привързаността й е причина за нейните, а може би и за неговите вълнения и че тя никога досега не беше усещала любовта си по-силна и по-властна.
Дав стоеше в командната кабина и се опитваше да изгради плана си. Ларн трябваше да бъде освободен; нали му беше обещал. Умна излезе от играта, защото не желаеше да се раздели с Кап. В същност така беше по-добре. Дори да беше последвала Дав в неговото скитничество, можеше ли той да я заведе на планетата на Гутрие?
Мислите му трудно се нижеха, постоянно смущавани от враждебния образ на Умна. Все едно че я беше загубил и душата му страдаше от мъка по нея. Дразнеха го и движенията на Фери, който работеше нещо на съседния компютър. Фери беше симпатично момче, играеше нелошо шах и дори беше успял да му изтръгне две равни игри. Казваше, че не го интересува дали ще загуби, или ще спечели. „Спомням си — рече той веднъж — че в детските си години нагазих в една рекичка. Това е най-хубавият ми спомен от Земята. И когато седя пред шахматната дъска, сякаш пак съм дете и потапям краката си в същия извор. Както и да играя, да нападам или да се браня, да се извисявам към върховете на необикновени комбинации или да чезна в търсенето на позиционни решения, усещам свежестта на земната рекичка.“ „Ти си роден интегралист“ — каза му Дав, като използва един израз от таблото КК8. Той обичаше Фери, защото виждаше в него същия талант, независим от силата на другия. И все пак сега Фери успя да го ядоса. Работеше съсредоточено на компютъра, не говореше, но подвижната мозайка на светлинките пречеше на Дав да мисли. „Толкова задълбочено върши работата си, току виж, че и сега се почувствува като в реката!“ — помисли си Дав.
— Какво изчисляваш там, Фери? — попита той по едно време. Впрочем знаеше, но беше загубил търпение. Наближаваше Денят на предаванията и Фери се подготвяше за събитието, когато „Сперанца“ ще приеме съобщенията от Струве, а почти всички пътници ще изпратят своите. По онова време, когато в съобщителната техника още не бяха въведени „транссветлинните приемници“, дните за предаване се смятаха за големи празници, по-важни дори от Нова година, превърнала се за тази система от много светове в незначителен ден.
— Подготвям 28-то предаване — отговори Фери. — Съжалявам, че ти досаждам с моите илюминации, но трябва да повторя първите 27 схеми.
Върху огромното табло-макет на кораба, поставено до компютъра, припламваха осем вълшебни очи, но всеки път по различен начин. Ако не пречеше на размишленията му, това представление би се сторило на Дав интересно.
— Дълго ли ще продължи?
— Не. Вече съм на деветнадесетата схема.
Дав се опита да свърже нишката на мислите си, но непрекъснато вниманието му се насочваше към осемте светлинки, които всеки път образуваха нови съзвездия. „Дали са разпределени според някакъв закон?“ — разсеяно се запита той. Несъзнателно (правеше го по навик) мисълта му изостави толкова важния план, с който бе заета, и се прехвърли на таблото-макет. В ума му затрептя нова мисъл. „Сякаш и аз съм нагазил в река“ — присмя се той на себе си. Веднага щом Фери привърши работата си и излезе от залата, Дав се запъти към компютъра и го включи. Започна операциите отначало и напрегнато наблюдаваше начина, по който се изградиха първите дванадесет „съзвездия“, после се опита да отгатне тринадесетата: резултатът съответстваше на положението, необходимо за предстоящото предаване. Пристъпи към четиринадесетата схема и я изгради точно. Макар че новата игра беше по-проста от шахмата, му създаде приблизително същото удоволствие. Даже го завладя до такава степен, че през ума му започнаха да се нижат решения, които не му бяха необходими в момента. „Ето какво не може да разбере Умна!“ — рече си усмихнат той, когато стигна до тридесет и първата схема за предаване, която щеше да се използва едва след години, когато той навярно вече няма да е на кораба „Сперанца“. След това, без да усети, като под въздействието на някакво силно впечатление, той си спомни за Гутрие, за невероятната му планета и за бягството на Ларн. И в един миг абстрактните фигури на досегашната игра се изпълниха с действително съдържание: цифрата 62 от двадесет и девета схема служеше за алармената система… Въпросът, който го вълнуваше, можеше да се реши! Ах, рекичката! И наистина за предаванията на големи разстояния главният компютър отнемаше от енергията на различни отделения в кораба. Във връзка с предаванията се избираха от няколкото десетки числа на спомагателните отделения осем, които се включваха и използваха, но винаги бяха различни, не се повтаряха, за да не бъде привилегировано нито едно от тях.
8
Таблото КК за еволюцията на шахматните стилове показва развитието им като някаква спирала, чийто гръбначен стълб е интегралната игра (поддържана от шампиони като Морфи, Ласкер, Алехин, Ботвиник, Спаски, Фишер), вляво от която е изобразена комбинативната игра на Андерсен, Чигорин, Шпилман, Еве, Керес, Тал, вдясно — концепциите на позиционисти като Филидор, Щайниц, Капабланка. Смислов, Петросян. (За повече подробности вижте „Хроника на шахмата“ от Ем. Райхер, публикувана в поредицата „Научнофантастични разкази“, брой 464, през седемнадесетата година на космическата ера в Букурещ, на планетата Земя). Б.а.