— Тук се лъжеш. От клопката, в която ме вкара, ще издигна нагоре дълъг и двоен лист на Мьобиус, а при следващия ход ще въвлека и тебе. Така че играта е реми, а згромбът си остава мой. — Старецът се ококори изумен и с трепереща ръка изпи последната бутилка с еликсир. — И не забравяй, че ми дължиш седем бутилки. Така че ще ти предложа изгодна сделка. Кажи ми името на планетата, а аз ще ти позволя да спечелиш.
— Техом! — изрече Гутрие с върховно усилие.
Едва сега Дав сметна, че задачата му на планетата Дриан е приключила и погълнат от мисълта за предстоящата решителна битка в живота му, с твърда стъпка слезе от стълбата.
Думата „Техом“, която нявга вселявала адски страх у един архаичен народ, разпали в Дав Богар висше вдъхновение за предстоящата неумолима битка с бездната.
Подтикван от сходството със себеподобни биоформи, Дав веднага се запъти към една от групите хуманоиди. Посрещна го не много висок човек, облечен в спортни дрехи, съставени от отделни модули, каквито носеха и неговите другари. Следователно в този въздух можеше да се диша.
— Добре дошъл! — рече му той на третия галактически език и в единственото му око без вежда проблесна усмивка, която се стори на Дав подозрителна. Лицето му беше мораво и набраздено от дълбоки бръчки. — Предполагам, че когато си попаднал в капана, не си очаквал да намериш тук такъв панаир…
— Може и да съм очаквал — отговори Дав. — Ти откъде си?
— От планетата Глаф, принадлежаща към системата Саргами…
— Ние я наричаме Прокион…
— Това значи, че идваш от…
— Не, аз съм КМ16, но родителите ми са дошли от планетата Земя.
Останалите хуманоиди също се приближиха до Дав и той видя, че и техните лица са като на старци.
— Изглежда, отдавна сте тук.
— Последният от нас, който попадна в това подземие, дойде преди петнадесет години. Обаче Крумх — ето онзи старец, който седи в креслото — е пристигнал преди тринадесет десетилетия… И той като тебе е един КМ и е тук от малък.
— За него този ад е бил нещо като сиропиталище — ухили се някакъв индивид със зеленикава трапецовидна глава и увиснали уши.
— Защо не съблечеш тези звездни дрипи — попита някакъв дългоран, по чието птиче лице Дав предположи, че е от планетата Капела. — Няма нужда — продължи той, когато забеляза, че Дав проверява своя атмоскоп. — Всички простосмъртни от разновидността XX превъзходно дишат в тукашния въздух. — И докато Дав сваляше шлема си, добави с почти човешко високомерие: — Ясно е, че тази бърлога я измислил някой от нашите!
— Не сте ли опитали да излезете от кафеза? — огледа ги Дав и заговори в техния стил. Не му отговориха.
— Значи, не сте успели. — Всички злобно се изсмяха.
— А тези маси за какво служат?
— Това са шахматни маси. Никога ли не си чувал за тази игра? — отново се засмяха те с някаква отчайваща веселост. Сподавено се изкиска и старецът в креслото.
— Чувал съм — засмя се и Дав. — Именно заради шаха кацнах тук. За разлика от вас аз не паднах в капана, а дойдох нарочно, за да играя шах. Разбирате ли?
Смехът им секна, но след няколко минути отново екна оглушително. По сбръчканото лице на старика се стичаха сълзи, най-после с мъка изрече:
— Този човек е луд!
— Може и да си прав, старче — каза Дав. — Впрочем така ме наричат — безумеца на въздушното пространство.
— Добре, безумецо! — добави Крумх, който имаше вид на мъдрец и от останалите същества с човешки образ най-много приличаше на Дав — Нищо по-лесно от това да опитаме. Отведете ме до масата! — заповяда той.
— Откъде си? — попита го Дав, докато подреждаше фигурите си.
— Епсилон от Еридан наричате вие Слънчевата система, откъдето са дошли родителите ми. Играй ти с белите. Когато съм попаднал тук, съм бил на две-три години. Добре премести, но сме едва в началото на играта. Мога да твърдя, че нищо друго не съм правил през живота си, освен да играя шахмат. Научиха ме да играя както децата по другите планети учат занаят за цял живот. Не мисля, че последният ти ход беше добър. Вероятно умът ми е бил подходящ за такова занимание защото в началото много рядко някой ме побеждаваше а по-късно никой вече не беше в състояние. Добре се справи. Това значи, че си по-опасен, отколкото изглеждаш. Тогава защо не играеш по-агресивно?
— Защото ми прави удоволствие да играя с тебе — усмихна се Дав.
— Да играеш или да си играеш?
— И едното, и другото.
— Не бързай да се радваш. Не си ли задаваш въпроса, защо все пак не съм се осмелил да вляза в залата където се играе на живот и смърт?
— Не, защото засега не познавам правилата на другата игра.
— Спри за миг! Много са ти прикрити маневрите Наистина ли смяташ, че можеш толкова бързо да ме сразиш? Но нека се върнем на нашия разговор. Не става дума за друга игра, а за друг противник: една необикновена машина или човек със страшен ум, защото зад машината вероятно пак човешки ум стои. Обаче никой нищо не знае, защото никой не се е върнал оттам.