Выбрать главу

Старикът посочи с ръка сводестия вход насред стената в дъното на огромното помещение.

— Много ли смелчаги са влезли да опитат?

— Много, но никой не се е върнал да разкаже какво му се е случило.

— Говори се, че все пак неколцина са се спасили. Успях да срещна само един от тях, също вече стар човек малко смахнат и пияница.

— Значи знаят за тази планета и не са помислили да ни спасят?!

— Носят се най-различни слухове. Но никой не вярва в тях.

— А ти как си повярвал?

— Нали каза, че съм луд! — усмихна се Дав.

— Луд или не, но се възползва от разговора, за да ме притиснеш — измърмори Крумх. — Ето как ще ти отговоря аз.

— Страшно играеш, дядка! — възкликна Дав. — Защо не си се опитал да се спасиш?

— Може би съм се страхувал — изстена старецът.

— Страх от машината ли?

— От машината, а може би и от външния свят. Умея само да играя шах. Дори да бях се спасил, какво щях да правя? Нищо не разбирам от космически кораби… Горе щях да умра. Тук ни дават и ядене, и пиене, а тези, които са от друга биологическа категория, получават необходимите за дишането газове… Тук имам всичко, което ми трябва, за да преживея. Навърших сто и тридесет години и ще поживея още няколко десетилетия… Започна да усложняваш страшно много играта. Внимавай да не паднеш в собствените си уловки. А що се отнася до този човек, не е изключено да е казал истината. Струва ми се, че четирима от тези, които бяха в плен заедно с мене, успяха да се избавят.

— Какво ти дава основание да вярваш в това?

— Там има две врати.

— Нищо не се вижда.

— Сега не, но щом някой влезе, стената става прозрачна.

— И как може да се влезе в другото помещение?

— Стъпваш на малката платформа пред входа и вратата се отваря автоматично. Този ритуал се предава от поколение на поколение, защото вероятно постройката съществува от няколко столетия…

— От няколко столетия? А тези, които умират?

— Тях ги поставят в онези ниши, ей там, а останалото е работа на машината. Ама че ход! Къде искаш да стигнеш?

Почти през цялото време разговаряха и непрекъснато местеха фигурите. Изведнъж старецът се замисли.

— Каза ми, че там имало две врати — настоя Дав.

— Да говорим по-малко и да играем по-внимателно — изхриптя Крумх. — Така… най-после разбрах… Намерението ти беше нечувано, обаче не прояви достатъчна ловкост. Ако този твой ход не беше толкова странен, щеше да ме измамиш… Ха, ха, ха! — Сияещият старик се размърда в креслото. — Можем да продължим. Да, има две врати. Само четири пъти се е отворила вратата вдясно. След всяка нещастна среща се отваряше лявата врата.

— А ти откъде знаеш как са протекли партиите?

— „Екранът“ свети през цялото време, докато играчът е в помещението, а щом стане от масата, с един поглед мога да преценя как е завършила играта. Всеки път, когато се отваряше дясната врата, борбата завършваше наравно. Какво правиш? Ще загубиш, ако играеш така.

— Подарявам ти тази партия, старче. Ти я заслужаваш.

— Пак ме заставяш да губя времето си с астрономически изчисления.

— Не те заставям, обаче ти не щеш да отстъпиш…

— Наистина ли се надяваш да ме победиш?

— Не знам. Играеш превъзходно и за да спечеля, трябва да атакувам там, където предполагам, че си по-слаб: тласкам те към лабиринта на вариантите.

— Тласкаш ли? Ти ме блъскаш! Но почакай, момче, никой не може да ме принуди да взема топа ти…

Дав се засмя, пригласяха му и зяпачите, които не бяха много силни играчи, обаче разбраха, че старецът не е така самоуверен, както преди малко.

— И после?

— И после — ето! Местя тази невинна пешка…

— Не, аз питах за двете врати, за четирите равни игри и за пияницата Гутрие, който се е похвалил, че е победил машината.

— Лъже! — възмутено извика Крумх. — Никой, не е побеждавал досега машината. Поне от сто и тридесет години насам. Можеш ли да ми опишеш онзи тип?

— Би ли го познал? — Дав извади от джоба си микрофилма, който направи в онова наколно свърталище. Старецът дълго го разглежда, после измънка:

— Мисля, че си спомням мутрата му. Но той лъже.

— Значи, е постигнал равна игра…

— Да. После излезе от помещението през дясната врата и след няколко часа нашата пещера се разтърси като при излитане на космически кораб. И при твоето пристигане усетихме вибрациите от кацането… Пак ми хвърляш прах в очите! Сега ми отстъпваш дамата.