— Погледни добре! Нямаш друг изход, трябва да я вземеш.
— Тъй, изглежда — отвърна мрачно другият, — но ако я взема, ще засилиш атаката и вече нямам шансове за победа.
— Това, което ми разказа, е безкрайно интересно! Приемаш ли реми, старче?
— Приемам, върви по дяволите! През целия си живот не съм играл по-странна партия. Сега какви намерения имаш?
— Да направя това, което ти не си сторил: да вляза в клетката на звяра.
— Казах ти, че животът навън не е имал никаква стойност за мен.
— Липсва ти фантазия. Опитвали ли сте двама души да влезете там? Да речем, ти и още някой, който не умее да играе шах, но може да управлява космически кораб…
— Откакто живея тук, никому не е минало през ума такова нещо.
— Но сега би могло.
— Искаш да влезем заедно?
— Защо не? Аз непременно ще отида. Сам твърдиш, че равната игра отваря вратата вдясно. Не се съмнявам, че ще успея да постигна реми. Зад машината — пак ти ми го каза — стои човешки ум. А досега нито един човек не е успял да ме победи. — Дав се надигна от стола. — Впрочем убеден съм, че и ти можеш да постигнеш реми. Я ми кажи, на колко партии има право този, който се осмели да влезе?
— Не съм ги броил.
— Защо? Би било интересно да се знае…
— Мислиш ли? Защо ли не съм ги преброил?
— Защото си бил убеден, че никога няма да играеш с машината.
— Не само заради това… Не, не поради това. Сега вече знам: този, който играе в „клетката“, така закрива шахматната дъска, че е невъзможно да следиш ходовете му, случайно можеш да зърнеш нещо, когато стане от масата. Само последните позиции можеха да ми подскажат нещо, и то в редките случаи на равна игра.
— Все пак не си ли спомняш? Десет партии играеха ли се?
— Може би и повече…
— Гутрие твърди, че максималният брой на игрите бил двадесет.
— Пак е излъгал.
— Убеден ли си?
— Да. Той не е имал възможност да разбере какъв е максималният брой на игрите. Да предположим, че е постигнал реми при двадесетата партия. Щом като след това е офейкал, откъде може да знае дали други не са стигнали до същия резултат при петдесетата партия?
— А смяташ ли, че някой е изиграл толкова партии?
— Не. Искам само да кажа, че никой нищо не знае и че твоят пияница чисто и просто лъже.
— Не е изключено, но този лъжец все пак е влязъл в умъртвяващото светилище. Е, ще ме придружиш ли?
Старецът не отговори. Гледаше омаян стената зад Дав. Като опарен Дав се обърна, видя, че входът е осветен като екран и се спусна към него. Отвъд стената беше главоногото създание, което срещна при кацането си на Техом.
Дав почука на прозрачната стена, за да привлече вниманието му; после удари силно с един метален предмет; напразно се мъчеше: стената, която разделяше двете помещения, имаше необикновена якост и даже обезшумяваше ударите. Астронавтът с тяло на октопод стоеше с гръб към тях и закриваше шахматната маса.
Смешно раздвижи едно от пипалата си. Хладнокръвно любопитство завладя Дав: пред погледа му се бореха два свята.
По ръцете на астромекотелото (все пак бяха ръце щом принадлежаха на мислещо същество) започнаха да святкат фотоочи. След това странното създание подскочи, сякаш се разгневи от нещо, и се дръпна встрани от мястото, на което стоеше дотогава, а това позволи на Дав да види шахматната дъска. С един поглед прецени нелепото разположение на фигурите… Октоподът не познаваше тази игра!
Отвъд масата беше машината: тя имаше вид на първобитен човек. Глава като куб, туловище като паралелепипед и увиснали ръце. Светещите й сетива, които заместваха очите, също проблясваха някак учудено После нещата се ускориха. Главоногото бързо измъкна от джоба си малък предмет и шибна с лазерен лъч лицето, гърдите и крайниците на машината. В същия миг тя хвърли ослепителна светлина и преди още стаята да се изпълни със зеленикавовиолетов дим, вратата вляво се отвори. После екранът бавно угасна и вече нищо не можеше да се долови от драмата, разиграла се зад стената.
— Разбра ли нещо?
— Една основна подробност — отговори Дав.
— Каква? Че никой не може да победи чудовището?
— Не. Познах шахматната дъска от оникс.
— Ти бълнуваш!
— Напротив! Започвам да разбирам как стоят нещата: машината е дело на Ким Керим. — И като видя изуменото лице на стареца, Дав продължи: — Ким Керим е един от върховете в шахмата, каквито са били феноменалният Алехин или Аруариа…
— Не съм чувал за тях. А откъде познаваш шахматната дъска?
— Във всички музеи, посветени на шахмата, има по едно копие.
— Възможно е и дъската, която видя преди малко, да е копие.