— Колко време имаме за мислене? — ненадейно за самия него попита Дав.
— Колкото можеш да издържиш, без да ядеш — отговори машината.
— Каква връзка има яденето с това?!
— На стената вляво от тебе има автомат за биологично поддържане. За да го използваш, предварително трябва да направиш хода върху шахматната дъска. Между два хода, за да се нахраниш, можеш да мислиш, колкото искаш.
— Отлично нагласено! — промълви Дав. — И съвсем честно…
Сега беше убеден, че човешки разум управлява машината, макар че нейната игра не приличаше на това, което той познаваше досега като човешка способност. Разбира се, с изключение на собствения му ум.
— Какво става с тези, които излизат през лявата врата? — попита Дав, без да се надява на отговор. Но той дойде веднага.
— Разлагам ги на съставните им елементи, а мозъците им ми предават информенергия.
Лицето на Дав се сви, по-скоро от разочарование, отколкото от страх.
— Не разбирам защо е необходимо да ги унищожаваш…
— Тези, които не могат да постигнат дори равна игра, са създания, интересуващи ме само чрез елементите си.
— Колко партии имам право да изиграя?
— Двадесет.
Значи, Гутрие беше казал истината.
— Някой побеждавал ли те е?
— Никой никога!
Дав продължи да играе. Още не изпитваше страх, въпреки че някаква странна тревога се промъкна в душата му. „Какъв ли човек е Ким Керим?“, в чиято съдба донякъде виждаше и своята. По-особен и може би по-странен и от самия него. На Дав никога не бе му идвало на ум да убива противниците си. Но кой може да каже докъде ще те отведе едно пристрастяване, натрупвано векове наред!
Внезапно му се стори, че премерва умствените си способности не с човек, нито даже с машина (участвал беше и в други състезания, организирани между него и калкулатор), а със самата умствена игра, ако това изобщо можеше да съществува. Ходовете, с които му отговаряше незабавно неговият противник, не бяха красиви в обикновения смисъл на думата, тайнствената им красота извираше по-скоро от това, че бяха съвършени. Редуваха се неумолимо, сякаш съперникът му бе решил всички шахматни комбинации.
„Разсъждава смайващо, но няма да ме победи“ — рече си Дав, направи ход, с който измени позицията и тя от безцветна се превърна в тъмнолилава вихрушка. „Имам достатъчно време на разположение. Сега да те видя как ще се измъкнеш от пряспата!“ Машината не бързаше да му отговори, но и Дав усещаше как все повече го обхваща онова сложно неспокойствие. Внезапно му се стори, че планът му е изцяло погрешен и че той не се бори с човешки ум!
Гласът на машината го върна към действителността; сякаш падна от небето:
— Мат в двадесет и шест хода!
Дав се вцепени от тази присъда с почти мистична сила и от повелителния вик, който прозвуча в самия него. Усети, че гърлото му е пресъхнало.
— Има ли тук нещо за пиене? — попита той.
— Да. Имаш право да използваш автомата. Вляво от тебе се намира. Знаеш условията.
— А как се поръчва?
— Какво искаш да пиеш?
— Какво можеш да ми предложиш?
— Хормоновитаминозен сок, аденепси, мляко, шира…
— Мляко, шира? Да не би да имате наблизо кравеферма, лозя?
— Всичко е синтетично. Иди до автомата и си поръчай каквото желаеш.
— Имаш ли еликсир?
— Да, но не ти го препоръчвам.
— Добре — отговори Дав и се приближи до автомата. — Дай ми един згромб!
Една плоскост в стената се прелисти и оттам се показа малък метален поднос, на който имаше чаша згромб с портокалов цвят. Дав го изпи на един дъх.
Неочакваният и безобиден разговор, който води с машината за шах, и згромбът малко го ободриха.
Поднови играта. Близо осем минути разглежда шахматната дъска, после премести една пешка, леко наклони главата си и зачака напрегнат. Машината се забави четири минути, преди да премести, после се коригира:
— Мат в двадесет и девет хода!
— Предавам се! — възкликна Дав с ожесточено спокойствие, като че ли самокритиката на машината можеше да намали значението на провала, претърпян от човек, когото смятаха за непобедим в пределите на Галактиката, обитавана от хора.
Погледна хронометъра на ръката си: от началото на партията бяха минали само три часа и седемнадесет минути.
Дав сякаш бе зашеметен от страшния удар и едва сега проумя значението на претърпяното поражение. „Помни, аз никога не съм губил — отново прозвучаха някогашните думи на баща му. — Това не може да се случи с нито една хазартна игра.“ Най-после намери това, което търсеше през целия си живот: равностоен противник; но дали такъв си го беше представял? До срещата му с машината на Ким Керим (?!) всички състояли се състезания не значеха за него нищо повече от игра със самия него, дори ако противникът му беше обогатен с опита на цяла планета, защото в края на краищата този опит се проявяваше чрез ума на един човек. И друг път бе играл с калкулатори, създадени от гениални шахматисти, с автомати, които можеха да изтръгнат от него най-много реми. При все че на пръв поглед постигнатото в двубоя между един изключителен ум и един електронен мозък трябва да надвишава възможностите на един мозък, па бил той и необикновен, какъвто притежаваше Дав, неизменно резултатите бяха в негова полза. Сякаш поради симбиозата спадаше равнището в стратегията на играещата двойка. Нито един от калкулаторите не беше успял да бъде изцяло независим. А машината на Ким Керим, макар че беше „възпитана“ от него, показваше такава независимост. Дали е успяла да реши всички варианти в шаха?