Дав седеше замислен като пред дверите на безкрайността. Отново почувствува, че му прилошава… Гадеше му се и заедно с това усещаше стремеж към безкрайността. „Не! — рече си той. — Още не ме е победила. Сам се победих, защото повярвах, че се боря с човек.“
Машината отдавна беше направила първия ход и мълчаливо чакаше безразлична към отговора на партньора си. Дав, който сякаш се възвърна от някакъв друг свят, изведнъж проумя положението върху масата от оникс. Изумен гледаше бялата пешка, изтикана от a2 на a4, а го завладя безкрайно блаженство: машината играеше като машина! След началото a2 на a3 от първата партия сега започна с a2 на a4… Ако продължаваше да играе и по-нататък по същата схема, тогава броят на възможните варианти беше точно… двадесет, „както твърдеше Гутрие!“ — помисли си развеселен Дав и премести от e7 на e5. Следващите ходове (e2 на e4, K8 на F6, d2 на d3) напомняха защитата, която старите хроники приписваха на Филидор, но той я бил изиграл с белите фигури.
Дав се съсредоточи върху новата партия и същевременно го занимаваше удивителният начин на игра на страшния му противник. Какво можеше да бъде по-несвойствено за човека от придържането към цялата гама на първия ход! А от тази серия на начален ход веднага произтичаше ужасна последица: ход от g2 на g4! Стартирайки с празния ход g4, чудовището се излагаше на опасността от реми, даже да бъде победено.
Колкото и да е невероятно, но тази мисъл застави Дав да внимава. От досегашната игра машината доказа, че пренебрегва някои придобивки на съвременната техника. Естествено това се компенсираше от изключителните й изчислителни способности, но на Дав му се стори, че сега положението му е по-добро. И все пак решително опрости позицията си и след два часа и четвърт двубоят завърши наравно.
В същия миг екранът, който разделяше Дав от останалите пленници, стана прозрачен; дясната врата се отвори.
— Свободен си — произнесе гласът на машината. — Облечи си космическия костюм.
Богар се поколеба, после стана и се подчини на поканата. Когато напускаше помещението, чу далечно бучене като от реактор или земетресение. Коридорът, по който го носеше плавно транспортната лента, се различаваше от тъмната галерия на идване; облян бе от мека светлина, която му позволяваше да се възхищава на образите, украсяващи стените.
В един голям отвор вляво от себе си Дав видя някакви странни сталактити; когато се отдалечи от тях, те се превърнаха в кехлибарени пръсти на старец, потънал в размисъл. Ръцете-птици несъзнателно се полюшваха като в свещен екстаз, после унесеният човек ги отпусна към земята. Дав се озова направо в легендата за ермита или мита на ЕР, по името на един известен летописец, който през второто хилядолетие е създал тази хипотеза17.
Стъпилият на подвижната лента човек можеше да наблюдава в продължение на две–три секунди всеки отвор (или екран?). Сцените бяха живи като във филм, но не бяха озвучени.
След предложеното му зрелище от няколко „прозореца“, Дав разбра, че пред погледа му се редуват паметни моменти от историята на шахмата. Но какво търсеше тук този човек, облечен с дрехи от времето на Нютон, който дирижираше някакъв оркестър, а над него летяха крака на балерини? И преди Дав да се съвземе от изненадата, се спусна завеса, върху чиито гънки се люлееше емблемата на слон…
В последвалата картина Дав сякаш разпозна двубоя между Стаунтон и Сент Аман; после изплува друга и той беше убеден, че присъствува на схватката между Андерсен и Морфи, първия всепризнат бог на шахматния Олимп. Явно картината е била пресъздадена (тъй като по онова време кинематографът още не е бил изобретен), но беше автентична; налудничав стремеж изразяваха очите на младежа от Ню Орлеан, красив и странен като герой от произведенията на Суент. Този победоносен и печален поглед, устремен към безкрайността, прониза Дав като предупреждаващ знак. Но това не му попречи, когато минаваше край следващия отвор, да познае известната партия между други два титана: Щайниц и Ласкер. Старият шампион намръщено следеше обърканата и властна игра на противника си, който сякаш отделяше повече време да го наблюдава, отколкото да пресмята ходовете си.
17
Хипотезата е потвърдена през 2072 година, когато при разкопки, направени край Шахпур (Иран), в един гроб била намерена плоча, върху която пръстите на две ръце, много ясно очертани, представлявали царя, царицата и осемте пешки. Б. а.