— Повече от пет часа играете — дръпна го Кап за рамото в един от най-вълнуващите моменти. — Наситих се вече на згромб. Искам да хапна нещо.
— Добре — отегчено рече Дав, който бе разбрал, че е излишно да се бори повече за победа, а само за равна игра, защото Муни беше до него и му пречеше. Той отново ускори края чрез рязко опростяване на играта. — Иди и яж. Поръчай си ядене, както си поиска згромб.
— Виж за това не бях се сетил! — засмя се Кап. — Мислех, че тази дяволия е само за напитки. Та нали няма да стоим тук години наред!
— Години не, но седмици са прекарали мнозина, преди да се спасят или да бъдат разложени на съставните си елементи.
— Напразно ми говориш за отвратителни неща — захили се Кап. — Няма да ми убиеш апетита. Ти няма ли да хапнеш?
— Не. И ако имаш желание по-скоро да се видиш навън, остави ме да се съсредоточа!
Изминаха още около два часа до момента, в който Муни чу Дав да възкликва: реми!
Дясната врага се плъзна веднага за най-голяма радост на капитана.
— Браво, моето момче! Не напразно те нахоках, добре се справи… Е, сега те оставям. Чака ме „Сарпаканта“. И си отбележи, че сръднята ми мина. Грижи се за Умна! И бъди внимателен, не бързай! Не е необходимо. До вашето излизане ще се опитам да инвентаризирам най-ценните богатства.
Щом се затвори врата, ескалаторът понесе Муни към изхода. Когато остана сам, Дав направи знак на Умна да влезе в залата с шахматната машина. Както след първата партия, помещението започна да вибрира от странен шум като от двигатели или разместване на земни пластове.
— Какво бучи така? — попита Дав, без да чака отговор.
— Зареждам се с енергия — долетя обяснението, което беше доста хумористично за една машина. — Това е моят згромб.
Дав се изненада, когато видя, че влиза Крумх със своето подвижно кресло, но в същност той беше седнал в скута на Умна.
— Ето я опашчицата на това двуглаво създание! — весело я посрещна Дав.
— За втори път измамихме Ким Керим — прошепна Крумх, а двамата младежи му помогнаха да седне във фотьойла до масата от оникс. — А сега… кой ще излезе пръв: главата или опашчицата?
Дав и Умна се погледнаха съзаклятнически и отговориха едновременно:
— Главата!
— И аз смятам, че е за предпочитане да изляза пръв… Докато дойдете вие, ще имам време да помисля за новото си положение… — После се обърна към Дав: — А щом вече извърших това безумие, бих искал да изиграя и аз няколко партии…
— Щом искаш! Имаме на разположение още… двадесет, защото машината поднови играта с a3. Прав е бил Гутрие…
— Аха! Ще изреди всички ходове до h4?
— Така изглежда. При втората партия белите откриха с a4. Не си ли уморен?
— Не. Спах много, преди да вляза…
Тогава чуй какво ще ти предложа. Докато ние поспим, опитай се да постигнеш реми. А когато видиш, че се отваря вратата вдясно, събуди ни! Обаче не играй много партии…
— Какво значение има! Забелязал съм, че след равна игра, партиите се подхващат отново…
— Никога не можеш да знаеш как ще постъпи тази машина, която — вече се убедих — се учи от собствените си грешки. Ние я измамихме, но не е изключено следващия път да не ни провърви. И не забравяй, че я ръководи Ким Керим… един опасен безумец.
Дав и Умна се уединиха в една от нишите на стената. Той забеляза развеселен, че при изречената заповед сега, когато го придружаваше Умна, площта в нишата беше двойно по-голяма от тази за един човек. „Току виж, че Ким Керим е искал да ми достави удоволствие… А по-вероятно е чудовището да ни смята за един човек.“
Тази последна тяхна любовна среща различно отекна в душите им. След като отминаха страховете й, Умна се подчини на повелителния повик на бъдещето, на вродения стремеж за продължаване на рода, който ръководи съдбата на всяка жена. А Дав беше обхванат от разкъсващото и сладко усещане за невъзвратимост. Той позна душевни състояния, които се сродяваха единствено със смущението пред ограничените човешки възможности в сравнение с космическата безкрайност или на човешката безкрайност в сравнение с онази безкрайност, която е невъобразимо по-голяма. Митът за непобедимостта му, който сега се свеждаше до обикновеното си значение, до постигането на равна игра, привидно придаваше на чувствата им други отсенки.
Когато се събудиха, Крумх се намираше към края на четвъртата игра. Дав хвърли поглед върху масата от оникс, после леко смутен, се приближи до автомата и поръча питие за себе си и за Умна.
След кратко време старецът трябваше да се признае за победен. С неочаквана сила, породена единствено от възбудените му нерви, безпомощно скръцна със зъби: