Като загуби партията, Дав си каза, че ще позволи да го измамят; но измамникът в никакъв случай не беше машината, която нямаше представа за плана, насочен против нея. Дав сам се беше излъгал, като приписа на противника си несъществуваща техническа информация. Можеше ли техният двубой да се нарече „психологическа война“, щом като на Дав му се струваше, че мери сили със самия себе си?
Дав лежеше в нишата и беше радостен, че още не е усетил вибрациите от кацането на космическия кораб „Среща“. (Кап не бързаше да се върне, така че Дав имаше още време да постои в подземното царство на шахмата). Преди няколко часа си мислеше, че му е достатъчно едно реми, за да отлети от Техом, но го завладя тъга, че не е победил Ким Керим… И ето го пред втория провал! Сега ясно осъзна какво е почувствувал след първата партия: в него се беше явило желание за реванш. Осени го странната мисъл, че в същност Ким Керим си отмъщава на някого… Ами ако и той тъгува за реванш, както тъгуваше Дав?
Дав се отказа от безполезните въпроси и седна до шахматната маса. Началото на спора (d3, e5, c4, Ke7, Kc3, Kc6, g3, g6) се вливаше, както при първата партия, във вариант от така наречената „затворена сицилианска“ позиция.
Дав промени намерението си. Въобще способността му да следи и да избира далечни варианти се сля с възможността да организира конкретния план на борбата; обаче феноменалните видения, описани от изчислителната машина, се свеждаха до исторически граници: стратегията и тактиката й зависеха от информацията, програмирана някога от Ким Керим, и от по-новите придобивки, получени от досегашните й противници. Впрочем този път Дав се бореше срещу двойката Керим и изчислителната машина, като се стремеше да бъде на равнището на тяхната шахматна подготовка.
Нещо повече, Ким Керим твърдеше, че да се бориш срещу машината, това значеше да воюваш с него и Дав стигна до извода, че ще трябва да играе така, както ако противник му беше само изчислителната машина. Самото редуване на началните ходове го доказваше. Той реши при първия удобен случай да разбули загадката на двойната игра.
Както в славните времена на шахмата, битката продължи три дни, ако не смятаме, че през това време Дав поспа три пъти. След края на борбата, завършила наравно, той прецени, че е проумял някой от съществените позиции на „чудовището“.
Дясната врата се плъзна послушно. Самото й изчезване беше покана за излизане на свобода. Но на Дав му се стори, че този път бученето, което се чуваше след всяка равна игра, беше по-дълго. Можеше ли да напусне арената сега, когато се решаваше съдбата му? Кап още не се бе върнал, иначе виброфонът би известил на Дав даже когато спи.
— Няма ли да си тръгваш? — чу той гласа на партньора си. Този въпрос ускори решението му.
— Не!
— Тогава вратата ще се затвори и ще започнем нова партия, така ли?
Предложението звучеше като въпрос, сякаш машината искаше съгласието му.
— Не виждам защо е необходимо вратата да се затваря. Но можем да започнем нова партия.
Разгръщането на десетата партия протече вълнуващо.
След началото, което беше изиграно бързо (d4 на d5, с4 на e6, Kc6 на Kf6), по странен начин те стигнаха до началото на осмата партия. Като размишляваше над втория си провал, Дав се укоряваше само за една грешка, допусната в края на двубоя, а противникът му сякаш отгатна мислите му, защото след деветия ход избра друг стратегически похват.
— Защо промени играта си? Нали тогава ме би?
— Победих те на края благодарение на един твой ход, който няма да повториш. За да те победя отново, трябва да усъвършенствам ударите си.
И наистина с един изумителен ход в еволюцията на шаха машината се доближи много до начина, по който организираха нападението си съвременните майстори на Галактиката. А именно „прогресът“ на белите облагодетелства Дав, който беше по-запознат с този начин на борба.
Щом беше изчерпан и епилогът на драмата, чудовището за първи път си позволи да коментира:
— Невероятно явление: когато играх по-слабо, те победих, а сега играх по-добре и постигнах само реми.
Неволният хумор на машината едва докосна Дав, който в момента трябваше да вземе решение: вратата беше отворена, а отгоре проникваха вибрациите на „Среща“… Въпреки отсевките на човечност в гласа на противника му, Дав беше убеден, че думите не бяха изречени от Ким Керим.
Изведнъж стана нещо изненадващо: преди още партньорът й да даде съгласието си за започването на единадесетата партия, машината, желаеща да продължи борбата, премести пешката си от e2 на e3. Същевременно вратата остана отворена.