— Покажи ми картина от външния свят — заповяда Дав.
Върху светлия екран се показаха двата космически кораба. След малко от единия слезе Кап.
— Достатъчно — промълви Дав, внезапно развълнуван.
Значи, не разполагаше с много време. Ще го почакат няколко дни, но той трябваше да бърза и тази мисъл предизвика у него остро недоволство. Завладя го силен копнеж по Умна и някакво отвращение от всичко, което правеше тук, в бърлогата на Ким Керим. И същевременно съзнанието за това отвращение жестоко засили усещането, че съществуването му беше загубило своя смисъл. Никога, дори и тогава, когато Грегори Богар бе го помолил да не играе, Дав не беше чувствувал такава мъка. Но и никога не беше пронизвай до такава степен от усещането за човешката уязвимост.
Вероятно в тези мигове той е проумял, че приближава краят на една безумна кариера, че любовта му към Умна — в същност желанието да превърне жаждата си за съвършенство в един нормален живот — ще победи. Но пак тогава разбра, че докато болест, старост или някаква друга страст не бе отклонявала от пътя им големите световноизвестни шахматисти — с много редки изключения, като например Ботвиник, — те са преследвали една единствена цел.
— Откакто играе с тебе, Техом страшно много напредна — стресна го гласът на Ким Керим. — Преди много трудно се съвземаше от сътресенията след равна игра. Сега забелязвам, че се възстановява по-лесно…
В гласа му се долавяше странна, почти злобна ирония. „Нещо не му харесва начина, по който се разгръща играта ни“ — помисли си Дав.
— И все пак — продължи да гъгне гласът — смятам, че ако бъде заставена да понесе няколко последователни равни игри, машината ще се повреди.
Раздразнен, Дав пипна лицето си и сети, че е брадясал. Обезпокояващ хлад го прониза целия. Навярно думите на Ким Керим бяха клопка, предназначена да приспи вниманието му. Може би съжаляваше, че разкри истинската самоличност на противника си. Както и да е, но това прекъсване попречи на полета на Дав в изчисленията и го тласна, ако не към погрешен, то към не много подходящ ход, който ускори края. Дав изпита неясна, въображаема увереност, че то се отвори покорно, а това значеше ново реми:
— Ти си жесток, безчовечен, Ким Керим, а освен това се подиграваш с противниците си.
— Жесток… безчовечен? Аз се отнасям с бащинска грижа към тях. Мнозина живеят от десетки години в този приют на интелигентността. А само едно реми им отваря вратата към така наречената свобода.
— Видях какво направи с онова главоного, което…
— Не само че не умееше да играе шах (могло е да се научи, преди да влезе в светилището), но беше и нападателно. Ако бях в залата, където пусна лазерните лъчи, щеше да ме унищожи.
— Беше в цугцванг, следователно в законна защита. Както и да беше постъпило, пак щеше да загине. А в същност ти си го примамил в тази клопка.
— Аз ли? Още по мое време върху звездните карти на Техом имаше знак за забрана. Какво е търсило тук?
— Кацането му на Техом може да е било предизвикано от някаква катастрофа…
— Подобни злополуки се случват рядко. Но дори така да е, не трябваше да се държи глупаво и предизвикателно. Ако беше постъпило като цивилизовано създание, щеше да си остане живо. Не, това, което издрънка за моята жестокост и безчовечност, е неоснователно. А откъде измъкна упрека, че се подигравам с противниците си? С тебе например подиграх ли се?
— Целият маскарад, който организира, беше една подигравка.
— Засега чувам само хули, но не и аргументи.
— Освен мене кацнал ли е някой друг на Техом, за да се съревновава с тебе?
— Не знам. Не съм ги питал.
— Много добре знаеш. Ако бяха дошли с тази цел, щяха да ти кажат, както направих аз. Следователно всичките ти партньори от самото начало са твои жертви. Сам си се унизил, като си избрал противниците си по този подъл начин. И колкото повече размишлявам, толкова по-трудно те разпознавам. Какъвто и да е животът ти като човек, за мене Ким Керим е бил най-големият шахматист на Галактиката, този, който е унищожил Хикс-17, шампиона на планетата, защото не е успял да надвие създателя си. А сега си стигнал дотам, че избираш противниците си измежду случайни любители. Какво можеш да ми отговориш на това?
— Ще ти отговоря, когато му дойде времето, за да разбереш. А виж, тебе успях да те привлека тук… Ако искаш да знаеш, планът ми беше нещо като гамбит… Саможертвата няма значение, щом в края на краищата постигнах удара, който ми трябваше…
— Аз ли съм ударът, който ти трябва?
— Надявам се. Чакам да започнеш отново играта, за да разбера. Но на тебе повече ти се говори…