— И за твоето ли?
— Въпросът ти е опасен…
Неприятен шум, който сякаш идваше от глъбините на планетата, съпровождаше сега протичането на партиите. Дав почти бе свикнал с бученето, напомнящо разместване на подземни пластове, в което му се струваше, че долавя усилията на Техом да издържи в борбата…
Партията се намираше като върху острие на нож, с нападения и контранападения, които можеха да бъдат преценени само чрез свръхестествени изчисления. По едно време Дав премести три пъти един и същи кон и го пожертвува в различни точки от позицията на противника, но непрекъснато жертвата му се оказваше неприемлива за белите, които отговаряха по единствения възможен начин. И ето че нежеланият кон се върна на първоначалното си място. Тогава черните започнаха нова комбинация-бумеранг, по чийто свръхнаходчив коридор можеше да се стигне до съкрушителен резултат за противника.
Дав сияеше най-вече за това, че сега Ким Керим се въздържа от всякакъв коментар. „Ако наистина е искал да победя, не е ли този удобният случай да направи преценка на положението ми? Но Ким Керим мълчи. За да не подскаже нещо на белите ли? Какво може да им подскаже, когато е ясно, че почти съм спечелил партията?“
Дав вече виждаше как си тръгва. В ума му изплуваха представи от неизмерими далечини. Чу веселия смях на едно момиче, а около него лежаха цяла грамада пирати… После с възхищение го погледна почти парализиран старец… не си спомняше къде го беше виждал… знаеше само, че е голям шахматист…
Техом не преставаше да мисли. Дав бе обзет от трескаво нетърпение. „Трябва да се измъкна по-скоро оттук“ — прониза го тази заповедна мисъл. Докосна с ръка лицето си и се изплаши: пръстите му потънаха в брадата, която беше забравил да бръсне. Преди много време, когато превъзходството му още не беше сигурно, Ким Керим го посъветва да си върви, а сега, когато беше на път да спечели, мълчеше.
Желанието час по-скоро да победи Техом, като че ли помрачи ума му. Коридорът, който водеше към победата, беше ясен, но изискваше математическа точност, подобно на тази, с която се приземяват космическите кораби. Но черните играеха вяло и отговорът на белите се стовари като гръм, сякаш се бояха, че Дав може да се откаже от последния ход…
В мига, в който на дъската бе отбелязана загубата на черните, всички „паунови очи“ в съседната стая светнаха и затанцуваха лудо. Дясната врата се отвори, но на Дав му се стори, че се плъзна много бавно.
— Трябва да знаеш — реши най-после да се обади Ким Керим, — че никога не съм й дал възможност да помисли, че може да съществува ум по-силен от нейния.
Той не уточни за кого говори, но Дав разбра.
— Защо ми го казваш?
— Не е изключено да ти бъде от полза. Предупредих те, че е непобедима,
— Лъжеш — викна Дав. — Бях на една крачка от победата.
— Но не можа да я направиш.
— Избързах.
— И сега избързваш. Въпросът е много по-сериозен, отколкото предполагаш: той означава самият провал в живота ми… Нашият противник наистина е решил всички варианти на шаха.
— Откъде знаеш? — запита Дав и го побиха тръпки.
— Погледни дъската вляво, там е написано 10 на 107-ма степен… В момента, в който привърши всички възможни варианти, светна виолетова крушка. Това беше знак, че нейната мнимо безкрайна памет беше решила всички задачи.
— За колко време?
— Не мога да ти кажа: нейното време се различава от твоето. Но не това е важното, а фактът, че въпреки фантастичните си постижения, не успя да ме победи. Тогава разбрах, че съм създал съвършена машина, обаче едновремено с това съм променил същността й, като я ограничих да играе само с мене. Разбираш ли?
Дав се мъчеше да разбере, макар нещата да бяха непонятни. Ненадейно усети нещо, за което се досещаше отдавна, още от времето, когато свикна да долавя интелигентността на партньора си по неговите ходове върху шахматната дъска. Усети материализирането на процеса, който се извършваше между тях. Те проникваха един в друг. С всяка изиграна партия чудовището все по-пълно усвояваше методите и схемите му за решения, но и Дав — сега беше убеден в това — заимствуваше от Техом. И именно това усещане — невероятно, но теоретично допустимо от математиците, — че частта може да бъде равностойна на цялото, потопи Дав в замайващи видения.
По време на новата партия Дав сякаш че долови някакви странни „психологически“ черти у противника си, появили се след неочакваната победа. Като по чудо излекуван от неспокойствието си, сега той изпитваше истинско щастие. Последица от това беше, че снабдяването постепенно се подобри, даже надхвърли очакванията: ако Дав например си поискваше хормоновитаминозен сок, автоматът му предлагаше и бутилка згромб. Може би това беше белег на насмешлива любезност, или пък се дължеше на повреда в автомата, но и в двата случая се долавяше странно очовечаване на планетата, ако изключим предположението, че изразител на това поведение беше Ким Керим. Но Дав бе склонен да вярва, че той няма никакво участие в това. Напротив, неусетно стигна до убеждението, че в същност старецът желае да победи чудовището с помощта на смелия посетител.