— Имаш страшен син — рече той веднъж на Грегори. — В него виждам най-добрия си помощник, макар че е на четиринадесет години, а след това ще може и да ме замести…
— Щастлив съм от това, което ми каза — отговори старият Богар, — но не вярвам, че синът ми ще тръгне по този път. Целта ни е да се заселим на Струве, където ни очаква приятелят ми, който ни покани.
Дав също знаеше желанието на баща си, но мисълта, че полетът им някога ще свърши, не му доставяше удоволствие, макар и да не го казваше. За него истинският живот беше звездният. Къде другаде освен в обширното пространство можеш да изпиташ възторженото чувство, че звездите се отдръпват встрани от стремителния ти път? Истина е, че градовете на планетите значеха и „малки мачове“, които бяха толкова забавни, но решението да не играе повече разпиляваше и тази магия.
Обаче решението на Дав да не играе с живи хора не значеше, че не може да играе сам или с големите майстори в миналото. В това отношение подарената от Мер Хлавон книга беше неизчерпаема мина. След като я прочете на един дъх, той си преписа няколко десетки изключителни партии и започна да ги преиграва по оригинален начин. Неизменно избираше победения цвят и търсеше най-последните ходове, от които би могъл да промени съдбата на битката. В партиите, завършили наравно, играеше ту с белите, ту с черните фигури и откриваше победните ходове, най-близки до финала. Като прилагаше този метод, на Дав му се струваше, че пред него седят великаните, разтърсили нявга арената на шахмата. Някои от знаменитите игри, завършили наравно (на Щайниц с Ласкер, на Калабланка с Алехин, на Спаски с Фишер или игрите на Ким Керим с неговия шахматен робот), наистина го караха да мечтае, но изобщо силата на древните колоси не му се виждаше чак толкова голяма.
Ала най-странно му се струваше това, че серии от партии и техни варианти носеха имена, според него лишени от всякакво значение. Все пак можеше да разбере това, че някои начални ходове или гамбити напомняха за майсторите от древността, създали тези конфигурации, макар и той да ги е използвал безброй пъти, без да им знае имената. Но една партия да се нарича испанска, староиндийска или сицилианска направо му се струваше безсмислено! В ума на Дав дори не съществуваха варианти в общоприетия смисъл. В същност това беше най-ужасното откритие, което направи, докато четеше книгата, подарена му от Мер Хлавон. Древните играчи са унищожавали шахмата, защото са го раздробявали на секвенции, несвързани помежду си, или ги присъединявали една към друга съвсем случайно и произволно. Може би само някои от необикновените играчи като Морфи, Алехин или Аруариа са виждали върху дъската с 64 квадрата нещо друго извън подреждането на мрачни и строги структури. За Дав всеки ход на шахматната дъска се свързваше с някакъв цвят.
Започналите партии, в които преобладаваха бързи атаки на двата фронта, пораждаха представата за празно пространство, набраздено от редуващи се светкавици в червено и оранжево. По-бавните, но по-сурови удари на комбинативните ходове, обградени от напредването на пешките, му напомняха бойно поле, около което се извиваха жълт и зелен цвят, пресечени кога от светли, кога от тъмни линии. Картината на битката можеше след това да му внуши синя звезда с тъмни или ярки лъчи според това дали маневрите бяха по-скрити или по-явни, а може и лилава или тъмновиолетова звезда, показваща с дългите си и тъмни лъчи върховна схватка, която се колебае между крайна блокада и фатална експлозия.
Без да знае, Дав беше съзрял в криволиците на шах мата съответните цветове, които друг един необикновен младеж бе открил в звуците преди векове. Вероятно той никога не бе чувал за Рембо, чиито сонети сякаш затварят в себе си цяла космогония, но за Дав от безбройните образци на царската игра извираха неизчерпаеми музикални сияния.
Обаче усещането на звуците се роди по-късно благодарение на Умна. Двете деца израснаха заедно и силната привързаност между тях растеше непрекъснато. Фактът, че нямаха майки, спомогна за укрепване на приятелството им, а вероятно и строгостта, с която възпитаваха децата си Грегори Богар и Уулф Муни. (Наистина при все че беше втори баща и караше Умна да върши много домакинска работа, Муни не я обичаше по-малко, отколкото Грегори сина си.) Несъмнено нито едно от децата не би могло да си представи живота без другото.