Странно беше, че Умна — както и Грегори Богар — не обичаше шахмата. Тя твърдеше, че за нея по-жива игра представляват музиката и цветята. Момчето беше изненадано и до известна степен се натъжи от тази неприязън, проявена от хората, на които държеше най-много. Но въпреки че се подчини на желанието на Грегори Богар, макар и привидно, към Умна имаше обратното отношение: по време на ваканциите непрекъснато й досаждаше с шахматната дъска. И момиченцето приемаше да играе с него, при все че истинско удоволствие й доставяше не шахматът, а необузданата страст на момчето, шегите и майсторството, които беше в състояние да покаже върху сцената с фигури. Дав играеше шахмат с Умна така, както лъвът нежно се боричка с лъвчето си. И понеже тя беше схватлива, успя да запомни много „тайни“, благодарение на които често успяваше да бие възрастни играчи от „Сперанца“. Все пак шахматът не й харесваше и не пропускаше случай да го каже на Дав. Неговото упорство да застави Умна Да види красотата, както я беше открил той, в същност беше абсурдно. Но Дав не го осъзнаваше и при съпротива от страна на момичето продължаваше да постъпва абсурдно: позволяваше й да печели, дори нещо повече — тласкаше я натам.
Ламб, главният навигатор, даже го дразнеше:
— Мене никога не си ме оставил да спечеля, макар че аз те научих да играеш, а на Умна й позволяваш.
— Откъде знаеш? — почти изплашено попита момчето.
— Тя самата ми каза, след като ме победи — шеговито отговори Ламб и многозначително повдигна дебелите си вежди. — Похвали се, че може да победи всеки, дори и тебе, когато пожелае.
Дав се изчерви до върха на ушите, но не защото накърниха славата му на непобедим, а защото Умна бе издала тайната, която той считаше само тяхна.
— С нея е друго — неясно измънка той. — Тя е момиченце.
— Момиченце, момиченце — промълви навигаторът, — но успя да ме победи.
— Не умееш да играеш, затова те бие.
— Тогава и ти не умееш.
— Не може да се каже, нито че ме е победила, нито че съм се оставил да ме победи.
— А какво може да се каже, моля?
— То не беше шахмат. Беше нещо като игра на игра…
— Игра на игра ли?! — рече Ламб и се засмя с глас. Всъщност чрез чистото удоволствие Дав беше преоткрил обратния мат.
През онези героични времена, когато едва се създаваха несигурните нишки на междузвездните полети, всяко пътуване, което изискваше най-малко няколко години (въпреки светлинната енергия, използвана от мнозинството космически кораби, свръхсветлинните скорости още се срещаха рядко), съдържаше и известен риск. Ако някои от опасностите бяха природни (например метеоритите, едно рядко премеждие, но вероятността да се случи нараства с пропътуваното разстояние), то други се пораждаха от отрицателните последици на техническия прогрес или от контакта на светове, често пъти съвършено различни. Космическото пиратство не беше премахнато въпреки отчаяните усилия на звездната полиция и решенията на Галактическата федерация за осигуряване безопасността на полетите.
При последното кацане, преди да пристигнат на Струве, на Муни му съобщиха, че в тази зона е забелязана космическа фрегата, която нападнала и отвлякла няколко космически кораба. Посъветваха го да изчака, докато полицейската флотилия залови бандитите, обаче командирът на „Сперанца“ продължи пътуването си, защото сметна, че вероятността да се срещне с разбойниците е много малка.
До края на полета оставаха само осем месеца. Дав беше навършил седемнадесет години, а Грегори Богар, когото болестта прикова на легло, се успокояваше с факта, че сега синът му беше помощник-навигатор. Разбира се, той би предпочел друга професия, по-малко свързана с Космоса, но се утешаваше с това, че Дав, благодарение на придобитите познания, все ще може да постъпи в някакъв институт на Струве. А момчето, усещайки, че наближава смъртта на баща му, не искаше в нищо да го разочарова.
И ето че стана нещо, което щеше да постави на дневен ред шахматните способности на младия Богар, но по съвсем неочакван начин. Това, което Муни смяташе за невероятно, все пак се случи, разбойниците препречиха пътя им и ги предупредиха да се предадат. Борбата не продължи дълго, но завърши гибелно за космическия кораб на Муни. „Гепард“, фрегатата-пират, имаше не само по-силно оръжие, но и по-напреднала техника в областта на навигацията.
Разбойниците завладяха „Сперанца“. Шефът им, един великан, който, изглежда, нямаше повече от четиридесет години, заповяда членовете на екипажа и пътниците да бъдат затворени в петте големи зали на пленения космически кораб. Посети ги подред, представи се като държавен глава: Ларн Трети, и ги увери, че ще останат живи, но ще ги изпратят на пиратския планетоид, който се нуждаел от работна ръка.