— Когато Джеймс Уиндъм намери жена ми безчувствена на пода в библиотеката, бях склонен да приема, че е била ударена заради книгата, но не и след днешната неприятност. Някой я е бутнал по стълбите със същата цел, с която я е ударил в библиотеката — за да причини смъртта й.
— Първо те направиха граф, после те лишиха от богатството ти, ожениха те против волята ти, а сега искат да убият съпругата ти.
— Това е приблизително цялата история. Искаш ли бренди, Норт? Чичо ми, предишният граф, в пъкъла да гори дано, се запасяваше само с най-доброто френско бренди.
— Чух твоят иконом почти в припадък да споменава, че Херцогинята била бременна. Вярно ли е?
— Да.
— Всичко наред ли е с бебето?
— Предполагам. Докторът я прегледа. Трябва да остане на легло още два дни.
— Поздравления. И за брака ти, и за предстоящото раждане на твоя син или дъщеря.
Маркъс изсумтя. Норт повдигна озадачено вежда.
— Доколкото подразбирам, има и нещо друго, освен това, че някой се опитва да убие съпругата ти, да намери скритото съкровище и да го отмъкне.
— Проклятие, Норт, другото не е твоя работа!
— Хубаво. Ще се измия и ще си отпочина след преживения страх. Трябва да събера сили и за срещата с тая твоя леля Уилхелмина. Мислиш ли, че ще сложи отрова в супата ми, само защото съм спасил живота на Херцогинята?
Маркъс се засмя.
— Никога не знаеш какво да очакваш от леля Уилхелмина. Истина е, че хич не обича съпругата ми.
— Бременната ти съпруга.
— Върви по дяволите, Норт!
Приятелят му се усмихна, подхвърли му празната си чашка от брендито и напусна стаята със замислено изражение.
— Маркъс каза, че си тих, замислен и винаги изглеждаш загадъчно. Каза, че си опасен.
— Не е вярно, Урсула. Поне що се отнася до загадъчността. Той е приблизително толкова загадъчен, колкото жаба, клекнала върху листо от водна лилия — обади се Маркъс.
— Е, ти каза и други романтични неща. Има ли истина в думите му, милорд Норт?
— Ами да. Аз съм тежък случай на меланхолик с мрачно чувство за хумор и душата ми тъне в сянка.
Леля Уилхелмина се обърна към цялата маса.
— Джентълмените, и особено благородниците, много обичат да се цупят. Мислят си, че им отива. Колкото по-грубо се държат, толкова по-романтични се имат, особено в очите на дамите.
— Грешиш, мамо. Грубостта и чумеренето нямат нищо общо с мълчаливите и замислени натури, още по-малко с опасните.
— Подобно поведение е досадно и цяло изпитание за хората, на които се налага да го понасят. Чиста проба мъжки каприз.
С това обобщение леля Уилхелмина се върна към поднесеното й ядене. Тревор не можа да удържи смеха си.
— Една жена от колониите ви засрами, милорд.
— Наричай ме Норт. След като разрешавам такава фамилиарност на Маркъс, ще мога да я позволя и на братовчед му.
Тревор кимна и отпи от виното си.
— Маркъс, като глава на американския клон на рода Уиндъм, реших да се оттеглим от Чейз Парк в петък. Ще ни изтърпиш само още четири дни, приятелю. После ще ти остане да се отървеш само от Норт, за да се радваш в уединение на компанията на Херцогинята.
— О, не — възкликна леля Гуенет. — Уили, ти не спомена, че се каните да си тръгвате толкова скоро!
— Ако можеше тя да пукне, бих останала.
— О, не! Какво каза, мамо?
— Мило момиче, казах, че бихме могли да удължим престоя си, ако тя прояви желание да дели скъпия Маркъс с нас.
Беше ред на Норт да зяпне. Представлението си го биваше много повече от едно просто отравяне.
— Възхитително, наистина съм впечатлен — обърна се той към леля Уилхелмина.
Тя насочи тежък поглед към него.
— От вас се очаква да мълчите и да размишлявате. Погрижете се да сторите необходимото.
— Да, госпожо — Норт насочи цялото си внимание към десерта.
— Уили, не е възможно да искаш да си тръгнеш точно сега. Лондон е твърде неприятен през лятото.
— Скъпа ми лельо Гуенет — усмихна й се Маркъс, — ти никога не си подавала носа си по-далеч от Йорк. Лондон изобилства от развлечения независимо от месеца.
— Лондон е мръсен град, Маркъс, и от лятната жега там започва да вони нетърпимо. Не искам те да си тръгват. Твоя ли е идеята, Тревор?
— Да, лельо Гуенет. Играта с наследството вече не е забавна. Ако пък то наистина съществува, негов собственик е Маркъс, а не ние.
— Тревор!
— Мамо, примири се с факта, че не сме просяци. Дори съм запланувал да подобря положението ни като оженя Джеймс за подходяща наследница — англичанка. Какво ще кажеш, братко?
Джеймс изглеждаше искрено разтревожен.
— Женен? Аз? Мили Боже, Тревор, та аз съм само на двадесет. Трябва да изкарам още няколко сезона в обществото, трябва…