— Въпреки всички упътвания, които открихме — отбеляза Маркъс небрежно, — все още не съм убеден, че съществува нещо за откриване, госпожо. Бълнувания на болен човек. Фантазии.
— Такова е и моето мнение — каза Тревор и стисна ръката на Маркъс, после целуна леко Херцогинята по челото и отстъпи назад. — Тръгваме. Маркъс, грижи се добре за красивата си съпруга. Норт, надявам се пак да те видя. Ако идваш в Лондон, Маркъс ще ти обясни къде да ни намериш. Ще посетим заедно местата със скандална слава. Надявам се да не си и ти методист — той целуна всяка от близначките, после леля Гуенет и се обърна да махне за довиждане на прислугата.
— Интересни екземпляри сте си събрали в Чейз Парк — отбеляза Джеймс, махайки им на свой ред. — Маги е най-необикновената от своя вид, с която някога съм се срещал. Представяш ли си, Маркъс, тя ме потупа по задника.
— Вярвам, че си се представил толкова добре, колкото са ти позволили възможностите — каза Маркъс и помогна на леля Уилхелмина да се качи в каретата.
— Опитах се, но тя само ми се усмихна и каза да я навестя някой път, когато поузрея.
Наблюдаваха отдалечаването на колата по широката алея пред Чейз Парк. Дълго си махаха, а Урсула подаде глава от прозорчето, за да извика още веднъж довиждане.
— Колко е тъжно, когато такива прекрасни гости ни напускат — каза леля Гуенет. — Ще бъдем в доста понижено настроение сега.
— Решението беше на Тревор — обади се Маркъс. — Кълна се, лельо Гуенет, че не съм нареждал на скъпата Уилхелмина да си събере багажа, въпреки странните й наклонности и злобния език.
Леля Гуенет въздъхна с тъжно приведени рамене и се упъти към къщата.
Маги изсумтя шумно и сподели становището си, когато Херцогинята се приближи достатъчно да го чуе.
— Дърта пачавра. За пет пари й нямам доверие, Херцогиньо. Убедена съм, че точно тя те бутна по стълбите и стовари удара върху бедната ти глава в библиотеката.
— Откъде знаеш за падането, Маги?
— Ами че господин Сампсън ми каза. И господин Баджър. И господин Спиърс. Ние разбира се го обсъдихме. Ето защо не те оставихме и за момент сама до заминаването на вещицата. Сърцето ми се преизпълва със съчувствие за бедните хорица в Лондон.
— Въображението ми рисува страховити картини — допълни Херцогинята.
— Аз бих казал прав й път — обади се Баджър до нея. — Естественият ти цвят почти се е възвърнал, Херцогиньо. Ще ти поднеса хубав чай в Зелената кубовидна стая.
Безметежното им съществуване трая до следобед. В един часа, точно след като бяха седнали да обядват, Сампсън — с гласа на крал, окичващ с награда фаворита си обяви:
— Майка ви пристигна, милорд.
— Мили боже! — Маркъс изпусна вилицата, с която беше набол от говеждото печено, и се изправи. — Подранила е, но защо се изненадвам? Тя подранява още от времето, когато трябваше да ме ражда и никога не се умори да ми напомня за ужасната болка, причинена й от мен. Единственият ми отговор на това обвинение е, че нямам спомен за раждането си, нито съм възнамерявал тогава да я измъчвам. В добавка й напомнях, че съм взел по-ранен влак и всъщност съм й спестил от болките, а не съм ги увеличил.
Херцогинята се изправи и застана до него. Той взе ръката й.
— Всички да продължават да се хранят. Херцогинята и аз ще се принесем в жертва пред олтара на синовния дълг.
Майката на графа, Патриша Елиът Уиндъм, дама с петдесет лета зад гърба си, само четиридесетина от които можеха да се разпознаят върху лицето й, се оказа дребна, много елегантно облечена и без нито един сив или бял косъм в гъстата си черна коса. Очите й бяха сини като на сина й, а лицето й все още беше запазило хубостта си.
Погледът й измери Херцогинята.
— Като момче Маркъс много говореше за вас. Казваше, че сте най-необикновеното дете, което е срещал, и че никак не приличате на близначките, които наричаше малки кокошчици. Грациозна, студена и арогантна — казваше той. Непрекъснато сте си вирела носа. Не мисля, че ви харесваше особено. Тогава защо се е оженил за вас? И без да ме уведоми предварително? И то точно в Париж?
Херцогинята се усмихна на по-нисичката си свекърва.
— Той се влюби в мен, госпожо. Умоляваше ме да се омъжа за него, закле се, че животът му не струва нищо без мен. Държеше се като мой роб. Какво можех да сторя? Не съм жестока. Не исках да го карам да страда, може би да се хвърли под колелата на някоя карета, както си му е навик да взима необмислени решения. Едно мое отиване до Париж съвпадна с неговия престой там. Нямаше време да изпълни синовните си задължения и да поиска съвета ви. Истината ли говоря, Маркъс?