Ръката й се вдигна, за да докосне бузата му.
— Желаеш ли наистина да имаш наследник? Бъдещият граф Чейз, във вените на който ще тече моята кръв, следователно и тази на баща ми?
— Да. И той трябва да има братя и сестри.
— Защо? Съжаляваш ме, задето загубих бебето си ли? Вина ли те измъчва?
— Да, но не това е причината.
— Каква е причината?
— Обичам те. Не искам повече между нас да съществува недоверие, не искам да си нащрек спрямо действията ми във всеки следващ момент. Вярваш ли ми? Ще ми простиш ли?
За момент насреща му застана предишната Херцогиня — неподвижна, мълчалива, вперила замислен поглед в него. Отделена с някакво свое високомерие от него.
— Направи нещо, каквото и да е. Викни ми. Удари ме. Не мога да те понасям такава.
— И това ще стане по-късно, но сега ти ми говори, Маркъс.
— Обичам те и няма да те деля с никого. Нямам доверие на оня сладострастник Джордж Рейвън, комуто ще се наложи да разреша да изроди децата ни. Ще трябва да му намерим жена. Това ще отклони плътските му щения от теб.
Тя се засмя и по цялото му тяло се разля топлина.
— Аз също те обичам, Маркъс. Обичала съм те сигурно още преди да мога да разбирам какво означават чувствата ми. Принудих те да се ожениш за мен, не само за да оправя бъркотията, оставена от баща ми, но и за да те имам целия за себе си. Не можех да допусна американските ни роднини да докопат принадлежащото по право на теб.
— На нас. На нашия син, на неговия син и на още безброй наши поколения. Когато дойде при мен през първата брачна нощ, само за да ме предпазиш от глупостта да анулирам брака ли го направи?
— До голяма степен — да. Нямах представа какви невероятни преживявания ми предстоят, какво се случва в леглото между мъж и жена. Тогава главно страхът да не извършиш глупост ме доведе при теб.
— А сега защо продължаваш да ме прелъстяваш?
— За да те влудявам. Но има още много неща, които трябва да науча.
— Когато напълно се излекуваш, аз ще бъда най-старателният учител в цял Йоркшир. Какво ти — в цяла Англия!
В усмивката й имаше само радост.
— Можеш да ми казваш всичко отсега нататък, нали помниш, Херцогиньо? — той я погледна косо. — Не трябва да има тайни между нас, независимо какви са те.
Тя не отговори, само го погали по лицето и Маркъс се запита дали ще чуе някога от устата й историята, свързана с псевдонима Р. Л. Куутс.
Но сега не господин Куутс беше важен, а тя. Някой ден сигурно щеше да му бъде разказано и за написването на песничките, и за странния избор на името на автора. Искаше му се само да й каже колко се гордее с нея. Целувките му бързо изтикаха мисълта за Р. Л. Куутс и остана само желанието да й даде колкото е възможно повече от себе си, да й покаже, че я обича.
XXIX
Следващата, която завари госпожа Уиндъм да лежи насред Зелената кубовидна стая, беше Херцогинята. Свекърва й не отделяше поглед от тавана, сякаш изпаднала в транс. Това я принуди и тя да погледне нагоре. Тази стая беше единствената с рисуван таван. На него бяха изобразени няколко различни сцени, всяка една от тях разположена между отделните греди. Още като дете ги беше разглеждала — особено я интригуваха средновековните. Но никога не ги беше смятала за нещо повече от украса на къщата.
Вниманието на Патриша Уиндъм беше съсредоточено върху група от свързани рисунки, отразяващи средновековния селски живот. Боите бяха избледнели, но фигурите все още си личаха. На първата картина се виждаше красива девойка, изцяло облечена в бяло, заобиколена от слуги, седнала на нещо, приличащо на каменна ограда. Беше привела леко тялото си напред, заслушана в звуците на лютнята, на която неин ухажор свиреше, седнал в краката й. На човек му се струваше, че долавя мелодията, толкова изразително беше нарисувана омаята, обхванала девойката. Следващата сцена беше със същите действащи лица, само че младежът бе протегнал ръце, за да откъсне предмет, скрит в гъстите клони на дъб. На третата рисунка слуга подаваше чаша вода на девойката, която сега се забелязваше, че седи не върху каменна ограда, а на ръба на кладенец. От клоните на дървото се беше появила друга лютня. Лютня в клоните на дъб?
По-нататък. Четвъртата картина изобразяваше младежа, стиснал по една лютня във всяка ръка, да предлага усмихнато едната на девойката. Все още цялото му внимание беше насочено към нея. За разлика от следващата сцена, в която уплашеният му поглед беше насочен през рамо. Очевидно зад гърба му се беше появило нещо застрашително. Двата инструмента се намираха в едната му ръка и бяха притиснати с гръб един към друг с издутите си дъна. Учудващо, защото това не беше никак удобно.