— Господи, какво търси тук скелет?
Не, не беше скелет, а кукла. Маркъс я огледа по-отблизо. Фигурата с човешки ръст сигурно е била натъпкана със слама и после окачена, с примка на врата, на една от гредите. Беше облечена натруфено по модата, най-вероятно от времето на царуването на Елизабет или приблизително от този период. Маркъс леко докосна дантелата на единия от ръкавите и тя се разпадна на прах. Лицето беше цяло произведение на изкуството — върху него бяха изобразени и алчност, и жестокост, и скъперничество, а очите надменно се взираха, без да мигат, в новодошлия.
Маркъс почти подскочи, когато осъзна, че се взира в чучелото на Хенри VIII. Лицето му беше познато от портрет на Холбайн31. Бая слама е отишла, за да се напълни кукла с размерите на шишкавия крал, помисли си неволно той. Но защо бе напъхана тук? Защо бе скрита?
Гласовете над главата му зазвучаха по-настоятелно, този на Херцогинята дори издаваше раздразнение. Той се усмихна и извика.
— Не е скелет, а чучело, натъпкано със слама. Или, ако трябва да бъда точен — Хенри VIII, приготвен за обесване, с въже на шията. Момент, има и още. Потрайте.
Последните му думи бяха предизвикани от внезапното впечатление, че скъпо облеченото чучело е прекалено дебело, дори в сравнение с фигурата на човека, когото изобразяваше. Бухналата яка на дрехата му сигурно беше по-широка от колело на вагон. Като че ли не беше слама онова, което я поддържаше издута. Ръката на Маркъс се протегна към отвора на яката и измъкна оттам дълъг наниз от най-великолепните перли, които някога беше виждал. Опипа разпадащата се материя и разпозна очертанията на още скъпоценности, монети, дори няколко монашески броеници и скиптър. Имаше също и чинии, и бокали, без съмнение златни. Сред всичко това беше пъхната и масивна книга, може би Библията, чиито корици бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Чучелото беше побрало и други църковни реликви. Пред Маркъс стоеше не кукла, напълнена със слама, а съкровището на абатството „Сейнт Суейл“, престояло в дупката непокътнато над триста години.
— Спиърс! — извика той. — Ще се наложи да спуснете нещо като по-дълга носилка, вързана със здрави въжета, за да можем да качим чучелото. Предупреждавам ви, че е много тежко, та преценете добре какво ще свърши работа. Цяла кралска съкровищница е побрало това човече!
XXX
— Имаш ли представа колко очарователно старинна изглеждаш?
Тя само му се усмихна. Блестящият наниз от перли около врата и се спускаше по-надолу от пъпа й и стигаше до корема. По настояване на съпруга си не носеше върху себе си нищо, освен тях. По неговите думи, това трябваше да се счита за подарък за рождения й ден поне за три години напред. Перлите наистина бяха несравними.
— Да, знам, че смяташ и мен за чудесен, и си напълно права. Подразбрах от леля Гуенет, че рожденият ти ден е през септември, съвсем скоро.
— А аз научих от Фани, че твоят е в началото на октомври. Тъкмо ще успея и аз да ти избера подходящ накит от големия куп. Като споменах Фани, сетих се — тя ти приготвя нещо много специално, Маркъс.
— Ще й се наложи да преодолее сърдечното си влечение, иначе ще си носи товара до дълбока старост.
— Ще го преодолее. Само още две години и близначките отиват в Лондон. Тогава ти ще си старец за нея и ще изпаднеш от класацията. Сега — за моя рожден ден. Три години без друг подарък казваш, значи?
— Толкова! — той вдигна перлите и ги приближи до очите си. — По-блестящи са станали, след като само няколко минути са се допирали до кожата ти — наведе се и целуна корема й. Тя го докопа за косата и повдигна главата му.
— Ще си сложа перлите отново на четиринадесети. Ще ги считам като първа вноска за рождения ми ден. А ти в какво ще се появиш, Маркъс? Искам да сложиш пръстена с огромния рубин.
— Друго?
— Нищо.
— Кога каза, че е рожденият ти ден, Херцогиньо?
— Мисля, че започва след около десет минути. Всъщност, ти вече даде началото му с няколко целувки.
Той се засмя, целуна я отново и се заигра с перлите.
— Дявол да го вземе, ще почакаме, докато се оправиш напълно. Раните ти не са зараснали и, ща не ща, трябва да се съобразявам.
— Нищо подобно. От три седмици насам съм в чудесна форма, нямам проблеми дори с раните от куршума.
31
Ханс Холбайн-младши (1497–1543) — немски художник, прекарал част от живота си в Англия по времето на Хенри VIII, станал негов придворен художник. — Б.пр.