Ръцете й бяха свободни. Разстоянието между тях беше около два метра. В ръката му мързеливо се полюляваше пистолетът. Какво можеше да стори?
— Сега ми кажи, Маркъс, скъпи братовчеде — кой е глава на фамилията Уиндъм? Кой се справи по-добре и надделя над другия, английски старомоден глупако?
Тя скочи на крака и се метна с вик към него, протягайки се да сграбчи дясната му ръка.
Маркъс също се изправи и се хвърли към Тревор, но ръцете му бяха вързани, а краката си не можеше да движи — между глезените му имаше само няколко сантиметра разстояние. Тревор лесно отблъсна атаката му, после се обърна към Херцогинята, просна я върху пода, покрит със слама, и падна отгоре й. Не изпускаше от поглед и Маркъс, който се беше задържал прав и се готвеше за нова атака.
— Не мърдай, братовчеде, иначе ще пусна куршум в хубавата й устица!
Тя усети метала грубо да притиска устните й, а малко по-късно да опира и в зъбите й.
Маркъс направи няколко тромави крачки назад.
— Седни.
Маркъс седна.
Тревор погледна пребледнялото лице под себе си.
— Хареса ми, като те обличах снощи. Имаш чудесно тяло — стройно, с женствени извивки. Маркъс има моя вкус. Нали сме братовчеди? Да те съблека ли, преди да те убия, Херцогиньо? Идеята май не ти харесва, а? Отблъсквам те. Сега, но не и по-рано. Обичаш го, нали? Глупак, не прозря добрия си късмет, а вече е късно.
Той се претърколи от нея и се изправи на крака.
— Опита се да ме събориш, Херцогиньо. Браво, наистина сме една кръв. Не сте страхливци. Ще трябва обаче да привършваме. Обещавам ви бърза смърт, не съм по жестокостите. От вас се иска да изпиете още малко от снощното питие и ще заспите. Само че няма да се събудите. Ще привържа всеки от вас към коня му. За нещастие и двете животни ще паднат от скалата на изток от долината Трелисиън. Не ми се ще да убивам жребеца на граф Чейз, още повече, че скоро аз бих могъл да го яздя, от добра порода е, но историята трябва да бъде изпипана. В Лондон, сред семейството си, ще дочакам новината за трагичната ви кончина.
— Защо ни събуди? — попита Маркъс. — Можеше да ни спестиш очарователната сцена и актьорското си майсторство. Но ти държеше да сме осведомени, нали? Искаше да се почувстваш по-силният, да стъпиш на вратовете ни и да се погавриш.
Тревор се изправи със зачервено лице и насочен пистолет, после изглежда се овладя. Отново седна.
— Каквото и да си мислиш, е без значение. Крайният резултат ще бъде същият. Ти ще умреш, а аз ще бъда граф Чейз — погледът му се премести от единия към другия. — Животът е толкова ужасно несигурен, нали?
Внезапно Херцогинята избухна в смях. Чак сълзи избиха в очите й и тя се задъха. Тревор скочи на крака и размаха пистолета към нея.
— Млъкни, дявол да те вземе!
— О, боже, толкова е смешно! — и тя продължи да се залива от смях.
Маркъс се уплаши да не би да се задави. Какво й беше щукнало?
— Какво е толкова смешно? Казвам ти, млъкни!
— Ти, Тревор… — тя изхълца и се разсмя отново. — Ужасно си смешен. Всъщност, жалък е точната дума. Ти — следващият граф Чейз? Ти? Ненормален глупак, сянка на мъж, незначително човече, крякащ, надут паун. Ужасна грешка на природата — това си ти!
Не престана да се смее, докато Тревор, всичката кръв на когото се беше събрала на лицето му, се надвеси с пистолета, за да я удари. И щеше да го стори. Някогашният добряк и веселяк. Образът на предишния Тревор сякаш оживя пред очите й. Сегашният не беше на себе си, от него се излъчваше смърт.
Тя прибра крака до гърдите си — за опора и повече сила, и го ритна в слабините. В продължение на безкрайно дълъг миг той остана над нея неподвижен, едва ли не бездиханен, невярващ, с вдигнатия за удар пистолет. После започна да пищи, по-скоро да вие, и падна по гръб, в истинска агония, притисна ръце между краката си, забравил за всички и всичко на света.
— Браво, Херцогиньо — Маркъс се претърколи до Тревор и ритна пистолета му към нея, защото ръцете му бяха вързани зад гърба, а нейните — отпред. Тя го взе и го вдигна пред себе си. Маркъс се изправи и бавно се примъкна до нея.
— Развържи ме, ако можеш.
Китките му вече бяха освободени, когато Тревор, преодолял донякъде раздиращата болка и замайването, успя да седне. Тогава видя насочената към него цев в ръцете на Маркъс.
Ругатнята му прозвуча почти нежно.
Херцогинята вече не се смееше, от спокойствието й лъхаше заплаха.
— Не го изпускай от мушка, Маркъс. Не мърдай, а аз ще освободя глезените ти.
Когато и тази работа беше свършена, Маркъс се изправи и се разтъпка, за да възстанови кръвообращението си. Дулото на пистолета нито за миг не промени целта си.