Чичо Джеймс се държеше по различен начин с нея тук, в имението, не както при предишните им срещи. Като че ли това беше заради слугите в безупречни синьо-зелени ливреи с блестящи копчета. Те сякаш присъстваха навсякъде, зад всяка врата и ъгъл — всевиждащи, но безмълвни. С изключение на Ани и младата й помощница.
Чичо Джеймс проявяваше много внимание, когато идваше да ги посети в малкото им имение Роузбъд, но не и тук — в разпрострялата се безкрайно грамада, наречена Чейз Парк. Тя се намръщи, питайки се защо не беше я прегърнал нито веднъж от пристигането й насам. Спомни си, когато я повика в библиотеката — помещение с размерите почти колкото на къщата, в която живееше с майка си. Три от високите й стени бяха скрити от рафтове с книги, пред които се източваха стълби на колелца за по-лесното им придвижване из стаята. Тежест и мрак се излъчваше от всяко нещо около нея, дори от килима под краката й. Плътните сенки я посрещнаха при влизането й — беше късен следобед и завесите бяха почти напълно придърпани. Усмивка се появи на лицето й, едва когато съзря чичо си.
— Здравей, чичо Джеймс. Благодаря ти, че ме покани при себе си.
— Здравей, скъпо дете. Приближи се, за да ти обясня как се очаква от теб да се държиш тук.
Трябвало да се обръща към всичките му деца с братовчеде, но, разбира се, това не било нещо ново за нея, защото тя била умница, нали така? Щяла да взима уроци заедно с братовчедите си, да ги наблюдава и да подражава на маниерите и поведението им, като се изключели тези на братовчед й Маркъс, племенникът на чичо й, който в последно време посещавал Чейз Парк. Той бил творение на самия дявол, каза й тогава чичо Джеймс с усмивка, в която имаше едновременно и гордост, и негодувание.
— Да — беше повторил бавно, — самият дяволски син, ето какво се пръкна от брат ми. На четиринадесет е, израсъл вече и затова — много опасен. Няма да се водиш по неговия или на братовчедите ти акъл да вършите пакости. Разбира се, по-вероятно е момчетата да не ти обръщат внимание, защото си само едно малко момиченце.
— Имам още един чичо? — беше го попитала и очите й бяха заблестели от вълнение.
В отговор той се бе намръщил, махвайки с ръка.
— Да, но не говори за това с братовчед си Маркъс. Просто си дръж очите отворени за поведението на хората около теб. Ако постъпват добре — ще го възприемаш и усвояваш, ако ли не — затваряш очи и се извръщаш. Разбра ли?
Тя беше кимнала в знак на потвърждение. След което чичо й се беше приближил до нея, за да я погали по главата.
— Ти ще се справиш като едно добро момиче и аз ще ти разрешавам да ми гостуваш по веднъж всяка година. Когато говориш, никога не споменавай за майка си, за мен, или за себе си. Всякакви лични теми са забранени за обсъждане. Чула си вече за това от майка си, нали?
— Да, чичо, тя ми каза, че трябва да пазя тайни и колкото по-добре ги пазя, толкова повече вие двамата ще се гордеете с мен.
Устните на чичо й се бяха извили в усмивка.
— Да, така е. Запомни каквото сме ти казали и двамата. Сега върви да се запознаеш с братовчедките си — за момент се поколеба, преди да продължи. — На тях също им е казано да те наричат братовчедке.
— Ами, че нали аз съм им наистина братовчедка, чичо Джеймс!
— Ами да, така си е.
Не разбираше смисъла на всичко това. Но не беше глупава и много обичаше майка си. Знаеше, че е важно да доставя удоволствие с послушанието си. Щеше да запази мама в мислите си. Не й се щеше никого да разочарова.
Същия този ден момчетата се бяха държали учтиво, после бяха забравили за присъствието й, но братовчедките й — близначките, както всеки ги наричаше, много й се зарадваха.
Всичко беше вървяло съвсем гладко до този момент.
Какво означаваше да си копеле?
Не зададе въпроса си на чичо Джеймс. Отиде направо при човека, който най-малко я харесваше — съпругата на чичо Джеймс.
На почукването й на вратата на дневната стая тя отговори хрипливо.
— Влез, влез!
Застана на прага и се загледа в жената, разположила се върху канапе с ръкоделие в ръцете си — бяло, дълго и тясно. Впечатлението от напредналата бременност на графинята се допълваше от пълнотата й. Беше направо неразбираемо как успява да се справя с шиенето с прекалено дебелите си за тази работа пръсти. Лицето й не беше хубаво, дори вероятно да е било такова в младите й години. Изобщо не приличаше на мама, която беше висока, слаба и стройна, и толкова грациозна. Не, графинята изглеждаше състарена и уморена, а когато я видя, върху лицето й се изписа злоба, която не направи никакви усилия да прикрие.