Братята бяха погребани във фамилната гробница на рода Уиндъм. Чейз Парк потъна в скръб. Бащата на херцогинята се заключи в библиотеката. Плачовете на графинята се чуваха по цели нощи. Маркъс сякаш се беше смалил и не разменяше дума с никого — беше избягнал участта на братовчедите си, беше жив, за разлика от тях. Дори не беше на лодката заедно с тях във фаталния ден. По същото време той се намираше в конюшнята в Ротърмиър, за да си избере жребец за лов. Херцогинята се върна при майка си в Уинчелси.
През всяка от следващите пет години графиня Чейз забременяваше в напразен опит да осигури мъжки наследник на графската титла. Уви, никое от бебетата не успя да доживее първата си година. Всичките бяха момченца.
Граф Чейз ставаше все по-мрачен. Той непрекъснато споделяше леглото на жена си и изпълняваше съпружеските си задължения. Нито един от двамата съпрузи не изпитваше ни най-малко удоволствие от взаимните им усилия да дадат поколение на рода — дълг, който с всяка изминала година им се струваше все по-тежък. Графът започна да гледа с по-други очи на Маркъс — негова кръв без съмнение, но не негов син, не кръв от собствената му кръв. Искаше наследникът му да бъде плът от неговата плът, а не от тази на брат му. Започна да посещава Роузбъд котидж по-често. Гласът и смехът му вече почти не се чуваха — заприличваше на дъщеря си. Като че ли все повече се привързваше към майка й и тя не го лишаваше от близостта си — нежна, любвеобилна и ненатрапваща се.
Но завръщането в Чейз парк след всяко гостуване беше неизбежно и на графа не му оставаше нищо друго, освен да бъде свидетел на поредната смърт на поредното, родено от графинята дете.
Маркъс Уиндъм щеше да наследи Чейз.
I
Роузбъд котидж, Уинчелси
януари 1813 година
— Много съжалявам, че трябва да ви го кажа, мис Кохран, но има още и то не е приятно.
Гласът на господин Джолис, адвокатът на майка й, изобщо не издаваше съжаление. В него се долавяше безкрайно доволство, което безспорно я озадачаваше, но тя запази мълчание. Не само под влияние на скръбта от кончината на майка й, но и защото от много години насам беше свикнала да си налага да мълчи. Мълчанието й помагаше да опознава хората, просто като ги слуша и наблюдава, докато говорят. В многозначителната пауза, последвала думите на господин Джолис, тя осъзна, че баща й още не е узнал за смъртта на майка й. Беше го забравила в безчувствеността, обзела я след внезапно сполетялото я нещастие. А се налагаше да му пише, защото нямаше кой друг да го извести. Затвори за миг очи, почувствала и неговата болка, която щеше да го обхване, след като невярващите му очи пробягат по редовете на посланието й, когато щеше да осъзнае истината, че човешкото същество, обичано от него повече от всички други, е мъртво. Безкрайна болка от една ненужна, глупава смърт — нещастен случай. В един момент майка й е жива, изпълнена с жизнерадост, а в следващия — вече я няма. Без видима причина се беше счупила оста на каретата, което я беше запратило в пропастта на варовиковите скали на Саут Даунс. Съвсем близо покрай нея опасно се виеше пътят. В основата си двеста и петдесетметровият скален отвес се сливаше с безлюдния морски бряг. Смъртта е била моментална, но приливът беше отнесъл тялото, неоткрито до момента — ден и половина по-късно, може би завинаги.
Тя вдигна поглед, когато господин Джолис прочисти гърлото си, очевидно приготвяйки се да довърши мисълта си.
— Както казах, мис Кохран — продължи господин Джолис с нарастващо самодоволство, — много съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Роузбъд котидж е бил обитаван под наем, плащан от вашият, ъ-ъ… баща — лорд Чейз.
— Не ми беше известно.
Винаги беше смятала, че майка й притежава малкото имение. Но всъщност не беше необходимо много да се замисля, за да й стане ясно какво означава за един мъж да има жена-държанка. Той си запазваше имота и всички права над него. Това просто беше още един неочакван удар, чиято сила тя дори не беше в състояние да усети веднага. Зачака безмълвно, без изобщо да помръдва и видя как се промени лицето насреща. Сега я гледаше не адвокатът на майката, изразяващ престорено съчувствие към скърбящата й дъщеря, а мъж, преценяващ как би могъл да използва една жена за своя изгода.