Маркъс поднесе облечената в ръкавица ръка до устните си, а очите му нито за момент не се отделяха от лицето на жената. До ушите на Херцогинята достигнаха сладките звуци на смях. Видя гостенката да се повдига на пръсти и да целува съпруга и право в устата. Пред очите й причерня.
— Как смеете! Долу ръцете от мъжа ми. Маркъс, не смей да се допираш до устните й, развратнико!
Спря се като закована, когато прелестното създание се обърна да я погледне. С какво бяха пълни широко разтворените сиви зеници? Объркване? Развеселеност? Не можеше да се определи.
— О! — чу се сладкият глас отново, — и коя сте вие? Да не би да помагате в конюшните на негова светлост?
— Тя върши всичко, което й кажа — Маркъс потупа ръчичката на хубавицата. — Хубаво качество за жена. Всъщност, Целеста, можеш да я наричаш Херцогиньо. Съпругата ми, за която ти писах.
Целеста!
Черната мъгла пред погледа й сякаш се сгъсти.
— Проклет измамник! Посмял си да я доведеш тук, отвратителен простак! Милостиви Боже, ще те убия!
Не мислеше какво прави. Реагира, водена от емоциите си. Вече го беше удряла с камшик за езда, имаше нужда от различно оръжие. Може би клонът от липата над главата й щеше да свърши чудесна работа, но проклетото дърво беше високо. Тя седна направо на пътеката, събу единия си ботуш, после скочи пак на крака и се втурна бясно в атака. Изкрещя, размахвайки го над главата си.
— Предупредих те, че ще те накарам да съжаляваш. Ах, защо никога нямам подръка пушка, когато се нуждая от нея!
Първият силен удар попадна в рамото му. Маркъс бързо дръпна Целеста на безопасно разстояние.
— Хайде, Херцогиньо, та ти беше непрекъснато болна, а аз се държах като светец към теб през цялото време, за да ти помогна хубаво да си починеш. Но все пак съм и мъж. Нали не искаш да бъдеш егоистичната съпруга, която не вижда по-далеч от корема си? Целеста е наистина много приятен човек. Тя ще се погрижи добре за мен. Няма причина да се ядосваш или тревожиш.
— Не ми е прилошавало от четири дни насам. Четири дни, през които ти се държиш като мъж, дал обет за безбрачие, за да бъде приет в кръга на светците! Нито веднъж не си ми повишил тон дори. Не си ме предизвикал нито веднъж да те ударя. Мразя те, когато се държиш така — тя се извъртя и токът на ботуша се заби под лакътя му. Къде изчезна тая жена? А, криеше се зад гърба му. Страхливка, достойна само за презрение!
Сампсън, придружен от двама лакеи, се появи и застана на върха на входното стълбище. С периферното си зрение Херцогинята видя, че единият лакей направи крачка назад, но ръката на Сампсън го върна на мястото му. Добре, значи Сампсън беше на нейна страна. Поредният удар с ботуша беше нанесен. Маркъс започна да отстъпва.
— Ама че оръжие, Херцогиньо!
— Как посмя да я доведеш тук — изкрещя тя, колкото й глас държи. — Можеше да се престориш, че отиваш до Лондон по работа, както правят повечето мъже. Ще си платиш за наглостта, Маркъс! — и ботушът се стовари още по-убедително върху рамото на съпруга й.
— Херцогиньо, мерникът ти става прекалено добър. Време е да престанеш — той разтри рамото и дясната си ръка. — Не се ли умори? Толкова дълго подскачане на един крак! Чорапът ти за нищо вече не става. Сигурно и силите ти са на привършване.
— Ще ти откъсна главата, Маркъс Уиндъм! Ще те обеся с чорапа си, който за нищо друго не става. Няма да се уморя, преди да те видя на земята в предсмъртни гърчове!
Тя вдигна отново ръката с ботуша в нея, разтреперана от гняв. Сцената пред очите й я накара да застине. Той изобщо не беше ядосан, смееше се. Смееше се!
На нея!
Мисълта я накара да се овладее. Тя отпусна ръката си и го загледа. Жената надзърташе иззад него, без въобще да има вид на смутена или изплашена. Ако не се заблуждаваше, неканената гостенка беше на границата да избухне в истеричен смях заедно със съпруга й.
Ботушът отново се вдигна, после пак бавно падна надолу. Херцогинята седна, напъха крака си в него и се изправи.
Закани му се с юмрук, но той като че ли не го забеляза, присвит на две от смях. Тогава тя се нахвърли върху му, размахала ръце с всичката сила, която успя да събере, заудря го и заскуба косата му. Той я обгърна и я стисна като в клещи, но не можа веднага да се справи със съпротивата й. Хватката му не се отпусна, докато тя не притихна.
— Значи лека му пръст на невъзмутимото, безмълвно същество, познато ми доскоро. Имаш поразяващ юмрук, Херцогиньо. Не е нужно пак да се опитваш да ме убиеш; кротък и покорен като котенце съм вече.