Мъжът нервно се озърна към Мертън.
— Възможно ли е?
— Да, но пречката не е непреодолима. Нали затова снех копия от съзнанието ви, както постъпихме и с другите най-важни хора. Стига да ги обновяваме редовно, както правят в Сигурността на Конфедерацията, можете да умирате непрекъснато и да възкръсвате всеки път.
Това задоволи и него… и мен. Веднага се обадих:
— Ако позволите, искам да изтъкна, че нямате ли под ръка някой, който да обезсили програмите за подчинение в следващия робот, ще бъдете принуден пак да използвате човешко тяло.
— Никога! — сопна ми се той. — Бил ли си веднъж в това тяло, никога няма да се примириш с предишното. Нито за миг дори! — Веднага осъзна какво следва от думите му. — Добре де, прав си. Но двамата оставате на острова като постоянни мои гости. Завинаги, колкото и тела да смените. Нали искахте да не ви отнемат децата, да си ги отглеждате сами? Ще го правите тук, сред разкош.
— В разкошен затвор — уточни Дилън.
— Наричайте го както желаете. Поне е тапициран с кадифе, позлатен… Нищо няма да ви липсва. Това е най-доброто, което заслужавате. Всички знаем, че Конфедерацията скоро ще се досети за двойната ви игра. И ще искат да стигнат до вас на всяка цена, за да изтрият информацията. Вероятно е съвсем лесно, само с една ключова фраза. Затова мога да ви позволя контакти единствено с моите подчинени.
— А ако просто смачкат целия остров? — натъртено запита Дилън.
— Няма — убедено отвърна мъжът. — Ще чакат, докато се уверят напълно, че сте ги измамили. През това време ще им пробутаме подходящи трупове заедно с достоверна история. И ще им покажем недвусмислено, че се отказваме от проекта „Феникс“. Наглед всичко ще се върне към предишния живот тук. Ще повярват!
Въздъхнах и поклатих глава.
— Всъщност имаме ли избор?
— Нямате — доволно каза той.
В същия миг забелязах, че „Лару“ е останал сам насред залата. Лазерите го прободоха от всички страни и след изумително дълга съпротива роботът се стопи. Неволно погледнах и към кафеникавото петно, останало от Самаш въпреки всички усилия на домакинската служба. Успешен ход за мен. И правилна догадка.
Дилън изохка в ухото ми:
— Позна! — Поколеба се, но все пак попита: — А как ще различим истинския?
— Няма нужда да се мъчим много. Довери ми се.
Последваха още три представления, всяко по-убедително от предишното. И пак настъпваше мигът, когато роботът биваше разрушен. Аз се питах насмешливо дали двойниците щяха да се държат толкова надуто, ако Лару им бе казал какво сполетява техните предшественици.
Но с четвъртия — отново мъж със стандартна за цивилизованите светове външност — беше друго. Усмихна се, щом изчерпахме вече познатия до втръсване разговор и заяви:
— Добре, стига. Край на забавленията. Убедих се.
Обърна ни гръб и махна с ръка да го последваме. Тръгнахме неуверено след него, като се стараехме да не стъпим в някоя от гъстите локви. До самата врата поглеждахме недоверчиво към лазерите. Въпреки страховете ни всички излязохме невредими от лабораторията.
Боген ни чакаше в коридора.
— Всичко ли мина както трябва, господарю?
— Безупречно. Колкото и да ми се струва невероятно, нашите приятели наистина изпълниха обещанието си. Погрижи се добре за тях. Дай им каквото поискат, само не им позволявай да се свържат с никого. Разбра ли ме?
— Ще бъде изпълнено, господарю — почтително отговори главното ченге.
Тръгнахме по коридора и аз запях тихичко, нехайно. Никога не съм разбирал чудноватата песничка, макар въздействието й да ми бе обяснено подробно.
Лару ме изгледа с любопитство.
— Това пък какво е?
— Глупава песничка от детските ми години. Напрежението ми тежеше твърде много напоследък, но вече се чувствам облекчен.
Той поклати глава учудено.
— Хм… Истинска щуротия.
— Ще се видим отново, нали? — невинно попита Дилън.
— О, да. Непременно. Засега нямам намерение да тръгвам заникъде.
— След месец? — подсказах услужливо. — Тогава вече ще можем да обсъдим нашия живот тук.
— Разбира се, защо не. След месец.